Когато "остатъкът" ни се представя в Откровение, вниманието ни е насочено към Божието намерение тази група да бъде идентифицирана чрез специфична богословска конструкция:

   "Тогава змеят се разяри против жената, та отиде да воюва против останалите от нейното потомство, които пазят Божиите заповеди и държат свидетелството на Исус Христос" (Откровение 12:17, KJV).

   "Тук е нужно търпението на светиите, на тия, които пазят Божиите заповеди и вярата на Исус" (Откровение 14:12, KJV).

Съюзът "и" тук описва не толкова въпрос на балансиране между вяра и послушание, а по-скоро мощна динамична връзка между двете. Смисълът на Евангелието не е вяра и действия, а по-скоро вяра, която действа. Добрата новина не е, че Бог ще ви спаси ако се покорявате на Неговия закон, а по-скоро, че дарът на спасение сам по себе си е толкова трансформиращ, че създава във вярващия ответен поток от любов към Бога, и че тази любов се проявява в послушание. Точно тук, според Откровение, е ключовото прозрение, което трябва да бъде разбрано по отношение на богословската идентичност на остатъка.

В Адвентната история правилното отношението на закона към благовестието е изведено на преден план през 1888 г., когато А. Джоунс и Е. Уагонер, подкрепяни от Елън Уайт, проповядват с яснота, че в Галатяни Павел говори "специално за моралния закон" (Елън Уайт, Избрани вести, т. 1, стр.234). Това било скандално за ушите на проповедниците-адвентисти поради факта, че те са били обучени от видните лидери да се противопоставят на антиноминистите, като се опитват да докажат, че законът в Галатяни е церемониалния закон, позволеното при евангелизиране „ляво круше“ - "Ето защо, вие все още трябва да се подчинявате на Десетте Божи заповеди! "

И все пак, дори и когато сме проповядвали закона с евангелизаторско усърдие, нашият неуспех е бил именно в неспособността ни да проповядваме закона така, както в действителност ни учи Писанието. Това е довело Елън Уайт да изтъкне болезнено факта, че ние като народ сме си спечелили трагична репутация: "адвентистите от седмия ден говорят „закона, закона“, но не учат или вярват Христос". (Елън Уайт, Свидетелства към проповедниците, стр 92.). Отново и отново тя предупреждава, че ние, "пазещите Божия закон, народ", сме се отнасяли неправилно към Божиите заповеди. В един момент тя била толкова уморена да слуша нашите проповедници да размахват бухалки наляво и надясно, защитавайки закона, че казва:

   "Оставете закона да се грижи за себе си. Работили сме върху закона дотолкова, докато не сме станали сухи като хълмовете на Гилбоа, без роса или дъжд. Нека да се доверим на заслугите на Исус Христос от Назарет." (Елън Уайт, Проповеди и разговори, т. 1, стр.137).

Тук виждаме, че тя не е просто уморена от слушане на твърде много проповеди относно закона. Въпросът не е, че ние просто сме говорили за закона твърде често, но по-скоро, че сме проповядвали закона в погрешна светлина и по този начин сме създали сериозен богословски проблем за себе си. Ние сме проповядвали закона по такъв начин, че сме компрометирали Евангелието и сме изпуснали от поглед "заслугите на Исус."

Но когато сме последвали водителството на Божия пророк на остатъка, позволявайки ни да видим, че законът в Галатяни е "особено" Десетте заповеди, тогава богословската мисия на остатъка наистина започва да се изяснява. В писмото си до галатяните, Павел изразява динамичната връзка на закона и Евангелието с такава значима красота, че след като веднъж го разберем, цялата ни богословска визия се променя и адвентизмът започва да има смисъл по начини, които никога не сме могли да открием другаде.

Вижте как Павел се аргументира по-нататък:

   "Знаейки, че човек не се оправдава чрез дела по закона, а само чрез вяра в Исус Христос и ние повярвахме в Исус Христос, за да можем да се оправдаем чрез вяра в Христа, а не чрез дела по закона: защото чрез дела по закона няма никоя плът да бъде оправдана". (Галатяни 2:16, KJV).

   "Защото, ако наследството е от закона, то вече не е по обещание; но Бог го подари на Авраама с обещание. Каква тогава е целта на закона? Той е добавен поради престъпленията, докле дойде Потомъкът, на когото беше дадено обещанието... Тогава, законът против Божиите обещания ли е? Със сигурност не! Защото, ако беше даден закон, който да можеше да оживотворява, наистина правдата щеше да бъде от закона. Но Писанието е затворило всичко под грях, та обещанието чрез вяра в Исус Христос да се даде на тези, които вярват. А преди да дойде вярата, ние бяхме под стражата от закона, пазени за вярата, която след това щеше да бъде разкрита. Затова законът стана за нас възпитател, за да ни доведе до Христос, за да можем да се оправдаем чрез вяра. Но след идването на вярата не сме вече под ръководството на възпитателя" (Галатяни 3: 18-25).

До този ден ние като адвентисти по принцип не проповядвахме тези пасажи на нашите хора, и със сигурност не на света като цяло в нашия евангелизъм, освен в усилията, които все още полагаме, за да "докажем", че Павел трябва да говори тук за церемониалния закон. Фактът, че ние едва ли знаем каквото и да е относно закона, така, като е изложено в Галатяни, а камо ли да го проповядваме със систематична яснота и енергия, е една ярка проява на нашата текуща Лаодикийска голота, бедност, и слепота (Откровение 3).

В Галатяни Павел не казва нещо периферно, маловажно или размито относно Десетте заповеди. Напротив, той учи окончателната, точна, и жизнена истина за закона, която трябва да е просмукана в адвентното проповядване, ако някога истински сме обитавали нашата идентичност като остатък. Тези, които "пазят Божиите заповеди" не могат да бъдат такива, каквито са призовани да бъдат, докато се чувстват некомфортно с това, което всъщност Писанието учи относно Божиите заповеди!

Първо Павел ни информира, че вярата, с която сме спасени е "вярата на Исус". Забележете, че Неговата вяра, а не нашата, е тази, която спасява. Павел иска да разберем, че се сблъскваме с Божията вяра, работеща в Исус, преди да упражняваме нашата вяра в Него. В рамките на разказа на Евангелието, Бог е дал обещания чрез еврейските пророци. В действителност целият Стар Завет представлява заветен документ, разкриващ всичко, което Бог обеща, че ще направи чрез идващия Месия, за да се поддържа обвързващата вярност към падналото човечество, оставяйки всяко нещо и всички разходи за себе си, дори до точката на смъртта. Това е цeлият Стария завет в орехова черупка. "Вярата на Исус" е Новозаветен термин, който капсулира в себе си истината за това, на какво точно прилича цялата "пазеща завета" действителност. Това означава, че Бог в Христос е действал с перфектна вяра към падналото човечество.

И това е мястото, където живее Евангелието!

Добрата новина е, че Бог е Бог на "пазещата завета" любов. Той е напълно надежден, достоен за доверие, постоянен и непоколебим в Неговата любов към нас. Той е верен, или пълен с вяра към нас, дори когато сме неверни към Него. Нашият грях не може да промени Неговата позиция на предан ангажимент към нас. Това е, което Елън Уайт изразява като Божията "неизменна любов към човешкия род" (Елън Уайт, Свидетелства към проповедниците, стр. 92).

Исус е пълното изпълнение на Божието заветно обещание от двете страни на връзката - човешката и божествената. Като Бог, Той е верен във взаимоотношенията към човечеството. Като човек, беше верен в отношенията към Бога. Кръгът на вярната любов, която бе съборена от греха е свързан отново и поставен във взаимно движение - къде? - В Христос!

Така че, когато Павел разсъждава, ползвайки тази старозаветна основа на Божията заветна вярност към нас, той не ни казва да упражняваме вяра в Исус в релационен вакуум, а по-скоро върху солидната предпоставка на Божията вярна любов, изявена и оживотворена в Христос. Вярата на Исус, заявява Павел, е стимул за нашата вяра в Исус.

Затова Павел ни предупреждава да не си въобразяваме, че възстановяването на прекъснатата връзка е наше задължение "чрез делата на закона."

Твърдо не!

Да се работи от тази предпоставка, означава да се отрича Божия добър характер, да се отрече Неговата вярна любов, да се отрече факта, че той пази Своите заветни обещания в Христос. "Защото, ако наследството е от закона, то вече не е обещание," заявява Павел. Затова, ако очакваме Божието благоволение в отговор на нашето пазене на закона, тогава ние се намираме в отричане на заветните Му обещания. Легализмът не е просто заблуден разход на усилия, това е отказ да се вярва в Бога, такъв, какъвто е Той наистина. Легализмът предполага, че аз съм по-добър от Бога, че Той е този - твърд, студен и отчужден Бог, и че аз, по моя инициатива, Го принуждавам да се придвижи към мен.

Добре тогава, Павел пита: "Каква е целта на закона?" Ако Бог не е имал намерение за нас, да се пази закона като средство за спасение, за какво тогава е той? И тук идва шедьовърът в теологията на Павел:

   "Той е добавен поради престъпленията, докле да дойде Потомъкът, на Когото беше дадено обещанието ... Законът беше нашият възпитател, да ни доведе до Христос, за да можем да се оправдаем чрез вяра. Но след идването на вярата не сме вече под ръководството на възпитателя." (Галатяни 3:19; 24-25).

Въпреки че законът не притежава властта да спаси - по-точно - въпреки, че подчинението на закона не притежава властта да спаси, той изпълнява изключително важната роля на възпитател. Законът стана необходим поради греха, за да служи като учител, за да запази човешката съвест жива, с чувство за нашата вина, и по този начин да се събуди в нас чувството за нужда от Спасител.

Тук е мястото, където ние адвентистите се изнервяме. Защото Павел говори за ролята на закона в минало време, "той се добави ... докато дойде Потомъкът ... законът стана за нас възпитател ... след идването на вярата не сме вече под ръководството на възпитателя". Ние чувстваме, че Павел не може да има предвид моралния закон, защото моралният закон е вечен, нали? И ако той е вечен, Павел не би говорил за него, като че ли има само временно предназначение, докато Исус дойде, нали?

Но това е точно, което Павел казва.

Така че ние можем да продължим с нашето неудобство, но очевидно избягвайки онова, което Павел учи за закона. Или можем да вникнем в онова, което казва богословски, чрез опита обогатен от Евангелието. Единственият начин да заобиколим нашата нервност, изправени пред онова, което Павел има да каже за закона, е да направим резервно копие на начина, по който ние като народ сме мислили за закона и да осъзнаем, че имаме нужда от радикална промяна на теологията за Божия закон, която да е в хармония с вдъхновеното мислене на Павел.

Логиката на Павел е желязна. Да живеем пред Бога, сякаш външното спазване на закона може да спечели любовта Му, е в действителност отричане на Евангелието. Спасението чрез дела е напразен пример за простата, но абсолютна истина, че ние, чрез спазване на закона, не можем да получим от Бога онова, което Той вече ни е дал чрез Своята безплатна благодат. Единственото нещо, което може да се направи за грешника е, той да се подложи на пълна промяна на фокуса, на общо пренасочване на зависимостта, от това да разчита на всичко, което той може да направи, до това да разчита на вече постигнатия факт на Божията милостива любов, дадена в Христос.

След като отрича закона, като средство за спасение, Павел изразява онова, което бихме могли да наречем "мощното уравнение" на Евангелието. Не пропускайте това, защото точно тук откриваме нещо много важно, което трябва да се превърне в центъра на Адвентната теология и евангелизъм, ако някога сме готови да пораснем до нашия пророчески потенциал.

"Правдата", обяснява Павел, идва само "чрез вяра" (Галатяни 5: 5).

Не мога да постигна правда чрез преследването на правда като цел сама за себе си, като нещо, което трябва да се постигне и което постигаме, опитвайки достатъчно силно. Единствено вярата е средството, чрез което може да бъде постигната правда. Това е първото нещо, което Павел иска да получи яснота в ума ни. Но след това той отива една жизненоважна стъпка по-нататък:

Докато правда се постига само чрез вяра, то вярата действа само "чрез любов" (Галатяни 5:6, KJV).

Бууум!

Думата, преведена тук "действа" е "energeo" на гръцки, от която е получена думата енергия. Павел казва, че Божията любов, така, както е разкрита в Христос, е източник на енергия, която събужда вярата към действие.

Правдата е - "Какво", а вярата, захранвана от любов, е - "Как"!

Има аксиоматична връзка между правда, вяра и любов, като любовта е катализаторът, който задвижва реакцията. След като разберем тази динамична връзка, става очевидно, че Божията любов трябва да бъде нашият осъзнат, страстен фокус.

Когато Елън Уайт била помолена да определи „оправдание чрез вяра“, тя блестящо стигнала до същината на въпроса, като казва, "това е активният принцип на любовта, придадена от Светия Дух" (Елън Уайт, Свидетелства към проповедници, стр. 468).

Ето защо е жизнено важно да разберем, че закона никога не трябва да се проповядва, освен в контекста на Евангелието. Да се проповядва закона без евангелието, обяснява Павел, е духовно опасно. "Буквата убива", предупреждава той (2Коринтяни 3:6). Това означава, че проповядването на закона, отделен от Евангелието погубва хората духовно и емоционално, убива взаимоотношенията, защото законът без Евангелието налага само "осъждане" (стих 9), което може да доведе хората единствено или до легализъм или до отчаяние.

Ако наистина възприемем това, което Павел учи в Галатяни за моралния закон, тогава, на дълбоко умствено и емоционално ниво, ние ще бъдем тласнати към безпомощна зависимост от Божията благодат за нашето спасение. Всяко чувство за само-зависимост ще се разбие в един болезнен но освобождаващ изблик на самоотричаща реализация. Дълбоко, подсъзнателно, плътската сигурност, намираща се в нашия естествен човешки легализъм ще се дръпне от нашите его-ориентирани души и ние ще се спуснем към Христос с нашата човешка голота, за да получим покривалото, което само Неговата правда може да осигури. Това е, което Елън Уайт имаше предвид, когато даде следното определение за оправдание чрез вяра:

   "Какво е оправдание чрез вяра? Това е делото на Бога в полагане на човешката слава в пръстта, и правене за човека онова, което не е по силите му той да направи за себе си "(Елън Уайт, Свидетелства към проповедници, стр. 456).

Когато си позволим да се изправим пред факта, че не е добродетел и е без стойност всяко подчинение на закона с цел да ни осигури благоприятно представяне пред Бога, то тогава чистия гений на Евангелието изгрява в сърцата ни с топла, лечебна светлина. Божията любов е толкова независима и свободна, че Бог не се нуждае от стимул, за да ни я даде. "Бог е любов" в най-чистия смисъл на това определение, който можем да си представим, така че относно това ние нищо не можем да направим, за да ни обича Той повече, отколкото вече ни обича. Той е вече там, без никаква помощ от наша страна, която да спечели Неговата любов!

Колко унищожително смиряващо!

И колко дълбоко освобождаващо!

Веднъж започнали да разбираме истината за оправдание чрез вяра, сила, която никога не сме познавали преди, ни завладява дълбоко отвътре и ние се раждаме отново в славата на Новия завет. Случва се жизнено разтърсваща промяна на съзнанието и ние сме истински свободни за първи път в живота си.

Ето защо Божият пророк на последното време настоява:

   "Няма разбиране, което трябва да се живее по-усърдно, повтаря по-често, и да се установи по-здраво в съзнанието на всички, от това, невъзможността на падналия човек да заслужи нещо от неговите собствени добри дела. Спасението е единствено чрез вяра в Исус Христос" (Елън Уайт, Вяра и дела, стр. 19).

Но не е ли това небалансирано?

Не трябва ли ние, по-скоро да проповядваме баланс между благодатта и закона, между прощението на греховете и победата над греха, Божията част и частта на грешника?

Всъщност не.

Библията не разсъждава от гледна точка на равновесие, а по-скоро от гледна точка на динамична връзка. Тя не говори за даване равен акцент на благодат и послушание. По-скоро, Библията говори за връзката между благодат и послушание като едно динамично цяло. Благодат и послушание представляват един непрекъснат континуум, а не две отделни позиции. Благодат и послушание са една свързана, сплотена истина. Там, където няма благодат, няма да има и истинско послушание. Възможно е да има външно спазване на закона, но това не е послушание. Легализмът не е послушание. Това е бунт, който носи маската на послушание.

Библейската идея не е: Бог ви прощава чрез безплатната Си благодат, но вие трябва да се подчинявате на Неговия закон. По-скоро библейската идея е: Прощението е родното място на истинското послушание. Ето защо Елън Уайт не вижда опасност в проповядване без резерви или квалификации, че относно нашето спасение, няма абсолютно никаква стойност в послушанието. Затова тя се чувства напълно комфортно в поставянето на акцента на нашето проповядване върху благата вест за онова, което Бог е направил за нас в Христос.

Тя обяснява тази идея така:

   "Темата, която привлича сърцето на грешника е Христос и Той разпнат. На кръста на Голгота, Исус стои разкрит за света в несравнима любов. Представяйте Го по този начин на гладуващите множества и светлината на Неговата любов ще спечели хора от тъмнина към светлина, от престъпление към послушание и истинска святост" (Елън Уайт, Ревю и Хералд, 22 Ноември, 1892).

Посланието на Евангелието не е: Бог е направил своята част, сега вече ти направи своята.

Когато става дума за спасение, няма такова нещо като Божия част и моя част. Всичко там е Божия част. Пълната реалност на спасението ми е Негово постижение. Аз нямам абсолютно никаква част в постигането на моето спасение. Бог направи всичко в Христос. Това е добрата новина, и нищо по-малко не е добра новина изобщо. Другото са само добри съвети, които ме оставят с чувството за егоистично задължение да се подчинявам, но без никаква вътрешна сила за истинско покорство.

Изтъкнат „старозаветен“ проповедник веднъж ме предизвика така:

"Аз вярвам, че подчинението на Божия закон е възможно и победата над греха е необходима. Ти вярваш ли това, Тай? "

"Всъщност не, не го вярвам", беше моят отговор. "Аз вярвам в нещо по-добро, отколкото възможно послушание и необходима победа. Вярвам, че послушанието и победата са неизбежни, сигурни, и несъмнени, когато чистото Евангелие се проповядва и повярва. "

"Опасна теология", отвърна той. "Ако създам на хората впечатлението, че послушанието не е необходимо за спасението, те няма да се подчиняват. Твърде силното наблягане на благодатта и любовта ще накара хората да се чувстват свободни да грешат."

"Наистина ли", попитах аз, "Толкова ли е слабо Евангелието в твоята преценка? То няма този ефект, който казваш, върху мен, нито върху тези, които виждам да отговарят на Евангелието. Всъщност, колкото по-ясно виждам и вярвам в Божията незаслужена благодат за мен, толкова повече искам да живея само за Него. Ако Божията благодат извиква в теб желание да грешиш, може би все още не си срещнал Божията благодат, такава, каквато е тя в действителност. Каквото и да вярваш, то със сигурност не е красивото Божие откровение изразено в Исус."

"Вярвам в истинското Евангелие", настоя той.

"А какво е то?"

"Победа над греха! Това е Евангелието. Исус живя съвършен живот на послушание към Божия закон, за да докаже, че и ние можем същото."

"Добре. Желая ти успех с това."

Разговорът приключи там.

Няколко години по-късно се сблъсках с жена му. Попитах я какво прави той. Очите й се напълниха със сълзи. "Ние сме разведени," каза тя. "Той е имал любовна връзка отдавна, още от времето когато ни познаваш, и аз най-накрая не можех да издържам повече."

Това е нещо, което съм забелязал през годините. Легализмът често прикрива някой таен грях. Отново и отново, много хора, които съм познавал, които са били остри защитниците на "старозаветното евангелие" в крайна сметка са завършвали със сериозни морални падения. Разбира се, това не е неизбежен резултат от легализма във всички случаи. Някои хора са в състояние да издържат тежестта и мизерията на фокусиран върху закона и вината живот в продължение на много години.

Когато проповедникът фокусира вниманието на хората върху тях самите – „вие трябва да се подчинявате на закона и трябва да преодолеете греха“ - той ги обрича на безсилие и провал. Тези, които инвестират в този фокус или ще станат самодоволни фарисеи или ще се откажат от отчаяние при мисълта, че никога няма да успеят да се справят.

Можете да бъдете сигурни, че не слушате Христовото благовестие, когато общият ефект на проповядването е произвеждане в сърцето, от една страна, или на чувство за неразрешима вина и осъдителност към другите, или от друга страна на чувството на свобода да се греши. Истинското Евангелие облекчава съвестта от нейната вина и едновременно с това, събужда желание за сърдечно послушание.

Осъзнавайки мощната динамика на Евангелието, Елън Уайт заявява, че когато "видим несравнимите прелести на Исус", нещо невероятно ще се случи в сърцето ни: "Вие ще се влюбите в Човека от Голгота" (Елън Уайт, Life Sketches, стр. 293).

"Ще се влюбите"?

Това ли е езикът, който тя се използва?

Да, това е!

Защото тя разбира Евангелието така, както Павел го разбира.

Тя разбира, че правдата идва само чрез вяра, и вярата се захранва само от животворящия контакт с Божията любов в Христос.

Можете да разберете, че сте под влияние на истинското евангелие на Христос, когато вярвате с пълна свобода, че няма каквито и да е заслуги в послушанието... и все пак искате да сте послушни... защото сте влюбени в Бога... понеже първо Той ви възлюби.

„Остатъкът“ от Откровение не е призован да проповядва подчинение на закона като баланс на полемиката срещу антиноминизма на протестантството. По-скоро, остатъкът е призован да проповядва чистото Христово благовестие, което поставя закона в правилното му отношение към спасителното дело на Исус. Божията любов трябва да се представи толкова голяма, ясна и жива на човешките сърца, че да може да ги пробуди към вяра, която действа.

Богословската идентичност на остатъка - поне такава, каквато Бог възнамерява да бъде - е, че те "пазят Божиите заповеди и вярата на Исус." Елън Уайт е разбирала тази съдържателна пророческа линия, като означаваща, че Третата ангелска вест, която остатъкът е призован да провъзгласи, е нищо друго, освен "посланието на оправдание чрез вяра ... в истинност" (Елън Уайт, Ревю и Хералд, 01 април 1890 г. ).

Съдбоносният въпрос, който виси във въздуха пред всички адвентисти от седмия ден изглежда очевиден: Кога ще изпълним богословската идентичност на остатъка, която нашия Спасител предвижда за нас?

 

Тай Гибсън
http://www.lightbearers.org/