"Традицията – това е живата вяра на мъртвите,
традиционализмът – това е мъртвата вяра на живите ...
Традиционализмът е, който е дал на традицията това лошо име. "
- Ярослав Пеликан

 

Истинската традиция срещу “Status Quo”

*Status quo – запазване на статуквото

Годината е 1885. Един тридесет и пет годишен адвентист е в кабинета си и изследва някои от позициите на Църквата на адвентистите. Той мисли, че е открил нещо. Това е нещо незначително, но проблемът е, че заключенията му не са в хармония с това, което църквата е проповядвала в продължение на десетилетия. Той не го осъзнава все още, но е на път да раздруса лодката и да предизвика световъртеж на някои хора. Името му е Алонсо Тревиер Джоунс, известен още като, А.Т.Джоунс.

Само преди година делегатите на Генералната конференция от 1884 г. поискаха от него да започне изследователски проект, за да се потвърдят адвентните тълкувания на пророчествата с точни исторически доказателства. Повечето от тълкуванията бяха подкрепени с доказателства, с изключение на една незначителна подробност. Въз основа на доказателствата, с които разполага, Джоунс заключава, че е налице грешка в типичното адвентно тълкувание на десетте рога, или царства от Данаил 7 глава. Докато адвентистите досега бяха поддържали, че едно от десетте царства е хуните, то Джоунс заключава, че по-доброто съвпадение с пророчеството е, това да са алеманите. Съвсем дребна корекция, човек би си помислил. Не съвсем.

Ключов поддръжник на традиционния възглед е Урия Смит, който по това време е и църковният авторитет по въпросите на пророческото тълкуване и автор на широко уважаваната книга „Данаил и Откровение“. През май 1885 г. Джоунс пише на Урия Смит: "Аз опитах всичко по силите си, за да се постигне съгласуване, но нямам нищо авторитетно по въпроса, което да го потвърди ... Не искам да ви противореча относно това, ако може да бъде предотвратено. ... Ако имате доказателства по този въпрос, до които аз нямам достъп, моля да ми позволите да ги ползвам.”

Въпреки призивите за отворен и приятелски диалог, Урия Смит отказва сътрудничество. След още няколко пренебрегнати молби, Джоунс продължава изследванията си, които публикува в „Знаци на времето“. През ноември 1886 г. Урия Смит се изказа по този въпрос, и не е много щастлив. Той е раздразнен поради несъгласието с него: Защо адвентистите трябва да променят позицията си, когато това е било проповядвано по този начин през "последните четиридесет години", пита той? Приемане на предложението на Джоунс ще дискредитира църквата, защото "хиляди ще забележат промяната" и ще заподозрат, че адвентистите вероятно грешат и по други точки. С други думи, какво ще стане, ако света започне да мисли, че адвентистите са допуснали грешка? За Урия Смит, отклоняването от традиционното мнение е твърде опасен риск, независимо от доказателствата.

Грешен отговор за човек като А.Т.Джоунс, който е алергичен към статуквото. Избягването на промяна, просто защото сме заемали тази позиция в продължение на четиридесет години? Никакъв шанс. Джоунс отговаря на 3 декември 1886 г. заявявайки, че истинската опасност всъщност е в игнориране на крещящите слабости в позицията на църквата. Когато те са подложени на проверка от света, тогава Църквата на адвентистите ще трябва да „представи някоя по-добра причина за нашата вяра, отколкото, че „това е проповядвано в продължение на четиридесет години“. Той продължава твърдата си позиция:

„Ако открия, че съм направил грешка, аз съм готов да се променя към онова, което е право по всяко време. Това само показва, че съм научил нещо, което не съм знаел преди ... дори и нещо да е било проповядвано „хиляда години“ ... това не е доказателство за мен, аз ще се променя в момента, в който науча истината.“

В още писма Джоунс ще продължи да моли Урия Смит, за му изпрати източниците, които подкрепят традиционната позиция: "Обещавам ви, че ще ги публикувам в „Знаци на времето“, веднага щом мога да го направя, а с тях ще публикувам и опровержение на онова, което вече е отпечатано ... нищо няма да ме зарадва повече, отколкото да ги публикувам в „Знаци на времето“.

Но няма никаква полза. Разколът между двамата ще продължи до сесията на Генералната конференция в Минеаполис 1888 г. и председателят Бътлър, в съдружие с Урия Смит, ще заяви с чувство на неудовлетвореност, че Джоунс разрушава „дълго градената вяра на нашите хора, установена преди четиридесет години." Напрегнатият дебат приключва без резолюция. Ироничното е, че църквата в крайна сметка ще приеме позицията на Джоунс".

Така че, кой от тези двама мъже, Джоунс или Смит, е истинският радетел на адвентната традиция? За много от читателите може да изглежда, че това е Урия Смит. Но дали е така наистина? Единият от тези мъже лобира за важността да се пее една и съща песен, която е била пята в продължение на четиридесет години; другият застъпва важността на внимателните и отговорни изследвания в подкрепа на позицията на църквата с факти. Установяването на някакви убеждения със солидни доказателства и добро чувство е много по-добра адвентна традиция от "традицията", към която Урия Смит подтиква.

А.Т. Джоунс се позовава на идеала, стъпил на самата основа, върху която е построен адвентизма. Той стоеше на раменете на гиганти: пионерите, които се намираха вече в покой в гробовете си - мъже като Джоузеф Бейтс, Ендрюс, и Джеймс Уайт. Джоунс подражаваше на истинския традиционен адвентизъм - живата вяра на мъртвите. Това беше една жизнена вяра, такава с визия и отворена за фина настройка и коригиране на погрешни схващания в църквата.

Урия Смит, от друга страна, е представител на адвентния традиционализъм - мъртвата вяра на живите. "Мъртъв"- в смисъла на статичен, неподдаващ се на растеж и промяна. Когато мотивирани от свидетелството на Писанието и здравия разум, променяме убеждения, които сме държали в продължение на много години, всъщност правим нещо, което е много по-присъщо за адвентистите. Да заседнем в „Status Quo“ е поведение, което никак не е адвентно.

Проблемът не е, че Урия Смит е бил прекалено традиционен, проблемът е, че той не е бил достатъчно традиционен. Неговата версия на "традиционен адвентизъм" не достига достатъчно дълбоко в твърдата адвентна скала.

Възможно ли е да бъдем склонни да отхвърляме промяната и да намираме сигурност в статуквото? Възможно ли е да сме предразположени просто да продължим да правим това, което винаги сме правили, без внимателен самоанализ?

Сега нека се върнем назад още един път ...

 

Слабостта на защитната реакция

Годината е 1884. Един двадесет и девет годишен адвентист е в кабинета си грабнат от величието на Евангелието, разкрито в Посланието към Галатяните. Той страда от невъзможността да си обясни липсата на съживление в Църквата на адвентистите. Той мисли, че е намерил нещо, но проблемът е, че заключенията му не са в хармония с това, което църквата е проповядвала в продължение на десетилетия. Той не го осъзнава все още, но е на път да отприщи дебат със сеизмични последици. Името му е Елиът Джоузеф Вагонер, известен още като Е. Дж. Вагонер.

Лекар по образование, Вагонер беше второ поколение адвентист, който, седейки в палатката при една среща, един мрачен следобед, имаше изключително преживяване на обръщане. Както той го описва: "Аз видях разпънатия за мен Христос, и ми беше открито, за първи път в живота ми факта, че Бог ме обича, и че Христос даде Себе Си за мен лично.  Това за мен беше всичко на света." Това дълбоко разтърсващо преживяване оформи неговия подход към Библията и неговата визия за църквата.

В Галатяни 3 глава, Вагонер, заедно с Джоунс, открива, че законът, посочен от Павел като "станал за нас детеводител, за да ни доведе до Христос", е законът на Десетте заповеди, а не само церемониалния закон, както се е проповядвало от адвентистите за около тридесет години. Заключенията на Вагонер съвсем не бяха нови. Тълкуванието, което той предполага, е всъщност позицията, поддържана от ключовите лидери адвентисти, като Джозеф Бейтс, Джеймс Уайт и Андрюс още през 1850 г. Но църквата променя позицията си в отговор на протестантите диспенсионалисти, които, използвайки Галатяни 3 глава като доказателство, твърдели, че законът е премахнат поради Христовата жертва. Усещайки заплаха за някои от централните принципи на изповеданието, адвентистите реагирали чрез идентифициране на закона в Галатяни като церемониалния закон, като по този начин защитавали Десетте заповеди.

Когато Джоунс и Вагонер започват да проповядват и пишат за връзката между закона и Евангелието и за предмета на оправдание чрез вяра, те пораздрусват някои адвентисти. Урия Смит и Бътлър били водещи в опозицията. Те твърдят, че възгледите на Джоунс и Вагонер са опасни, че техните учения са заплаха за централното място на закона и на съботата. Ако външния свят научи за променената позиция по отношение на закона в Галатяни, църквата ще загуби доверието на света.

Грешен отговор за човек като Вагонер който вижда с пределна яснота възвишената роля на Евангелието в системата от истини на адвентистите. Той отвежда своите читатели толкова далеч от подкопаване значението на Десетте Божи заповеди, неговите учения за закона в Галатяни всъщност подчертават, "колко старателно величието на закона е защитено отвсякъде и неговата вечност е доказана, а също и колко красива е хармонията между закона и евангелието.“

Вагонер усеща липсата в църквата на акцент върху Евангелието в момент, когато за вярата в Исус, както Елън Уайт казва, е "говорено, но не и разбирано." Това е време, когато адвентистите от седмия ден непрекъснато говорят за Десетте заповеди , но не и достатъчно за "закона и евангелието, вървящи ръка за ръка."

Но не всеки вижда нещата по този начин. Това е твърде много за Смит и Бътлър, които обединяват редиците и подбуждат старата гвардия да се противопостави на тези млади рицари. Човек би могъл да се усъмни дали Джоунс и Вагонер наистина са адвентисти, съдейки по обвиненията и критиките, отправени срещу тях. Въпреки това, съпротивата на тяхното послание, в голяма степен, е едно страхливо празнодумство. Те били разглеждани като заплаха за традиционния адвентизъм.

Елън Уайт, от друга страна, смята, че младите мъже вдъхнали съживление на адвентизма. Що се отнася до опозицията, тя обяснява, че тесногръди хора "решили, че е опасна грешка премахването на "старите гранични камъни ", когато не е преместено и колче, но те са имали извратени идеи за това какво представляват „старите гранични камъни“ ... Целият този плач за промяна на старите гранични камъни е напълно въображаем.“

В разгара на напрежението, Вагонер отговаря на загрижеността на опозицията за промяна в позицията на църквата:

„Знам, че ще кажете, че е унизително да се променя позицията ни по толкова жизненоважна точка, точно пред лицето на врага ... Но аз не виждам нищо унизително по този въпрос. Ако нашите хора трябва днес, като едно тяло ... да променят своята позиция по този въпрос, това просто би било признание, че те са по-добре информирани днес, отколкото са били вчера. Просто ще бъде направена крачка напред, което никога не е унизително, освен за тези, чиято гордост не може да им позволи да признаят, че могат и да грешат.“

Желание да признаем, че виждаме нещата по-ясни днес, отколкото сме ги виждали вчера? Звучи доста опасно. Смирение, че е добре да признаем, когато сме сбъркали? Звучи доста рисковано.

Вагонер настоява, че неговото учение за закона и евангелието не е "нова идея": "Това не е нова теория на доктрините", това всъщност е "напълно в хармония с основните принципи на истината, които са били поддържани" от нашия народ.

С други думи, това е традиционен адвентизъм! Това е старата адвентна школа, закотвена във Вечното евангелие и центрирана във вярата в Исус.

А какво е онова, което се случва в главите на Смит и Бътлър? Какво не е наред с тези хора? Отрезвяващата действителност е тази, че, ако погледнем достатъчно близко в огледалото ще видим тяхното отражение там.

Тези два сценария, с Джоунс и Вагонер, са само примери, които илюстрират по-голямото предизвикателство, пред което е изправена църквата. Възможно ли е адвентистите да бъдат склоннни да приемат някои позиции поради защитна реакция? Може ли такава позиция, макар и с добри намерения, все пак да затъмни представяното от църквата Евангелие и да възпрепятства способността и да бъде прогресивно мислеща църква? Може ли подобна тесногръда параноя, промъкнала се в нашия манталитет, да ни накара да мислим, че защитаваме традиционния адвентизъм, когато ние всъщност се съпротивляваме на пробуждането от Духа?

О, и между другото ... няколко години по-късно Елън Уайт пише в подкрепа, че законът в Галатяни се отнася и за "двата, церемониалния и моралния закон на Десетте Божи заповеди", но че апостол Павел "говори особено за моралния закон". Изглежда тези двама „размирници“ наистина бяха на правилната позиция.

 

Колко „традиционен“ си ти?

Не се подлъгвайте от простата самонадеяност, че си почивате в безопасност, събота след събота, в удобната прегръдка на традиционния адвентизъм. Ако ви е твърде удобно, ако не сте подлагали на съмнение и проверка вашия набор от обичайни приемания за Бога, Библията и църквата, това означава, че няма нищо „традиционно“ във вашия адвентизъм.

Защо? Защото реално традиционният адвентизъм е малко ръбат, непредубеден, възприемчив, прогресивен. И да, току що използвах думата с „п“. Но преди да се изнервите, нека да кажа, че е в смисъла, в който Елън Уайт има предвид, когато заявява, че Библията е "прогресивна книга", насърчавайки духовното развитие и разбиране. Истинският традиционен адвентизъм приветства водената от Духа промяна.

Липсата на тези качества предполага, че това, което преживявате, не е традиционен адвентизъм, но всъщност е остарял традиционализъм.

Самодоволството - дали това на поколенията, културното, идеологическото и т.н. - няма да оцелее в светлината на деня, когато е изложено на свежите, ободряващи лъчи на трите ангелски вести.

Нека всички ние се насочим към онова, което е наистина традиционен адвентизъм. Нека олицетворяваме желание да оспорваме „Status Quo“. С откритост да признаем, къде може да се променим и да растем. Нека да преодолеем нашата тенденция да заемаме противозащитна позиция, като вместо това насърчаваме проактивния манталитет.

Нека бъдем вкоренени във "вечното евангелие" (Откровение 14: 6) и се срещнем с трите ангелски вести по нов и свеж начин, позволяващ на Духа да раздвижи нашите градивни сокове, за да отговорим на предизвикателствата на времето.

Нека ревностно да подражаваме на онзи вид адвентизъм, който ни тласка напред с прогресивна визия за онова, което църквата може да бъде в този свят.

 

Джефри Росарио

http://www.lightbearers.org