Идването ми в Руанда беше едно от най-трудните решения, които съм вземала някога.
От една страна, исках да бъда част от забележителните евангелизаторски срещи, които се очакваше да доведат до рекордните 100 000 кръщения в събота, 28 май. От друга страна, не изпитвах любов към страната, която от толкова дълго време причиняваше само болка на семейството ми.
Последиците от геноцида през 1994 са все още твърде реални за оцелелите и техните деца. Семейството ми загуби много роднини и приятели, и загубата остава все така болезнена дори и днес. Аз не можех да изключа от съзнанието си ужаса на геноцида. В моя опит да се справя с това, стигнах до извода, че Бог е изоставил тази красива земя. Усещах гняв към онези, които извършиха тези престъпления и дори неприязън към собствения си произход.
Всичките ми планове за месец май се провалиха, освен евангелизаторското пътуване от дома ми в Канада до Руанда. Чувствайки се като Йона по пътя му към Ниневия, тръгнах да занеса така необходимото Евангелие до мястото, където бях назначена да проповядвам всяка вечер.
В моето сърце имаше толерантност към тези хора, но Божията любов не беше там. Нямах страст към душите им или копнеж за тяхното спасение. В края на краищата, аз не мислех, че те заслужаваха спасение след зверствата, които бяха извършили.
Първата ми проповед беше в петък вечер. Докато настройвах техниката, моят перфектно функциониращ лаптоп и проектор отказаха да започнат. Тревожно прелистих Библията, с надеждата да намери някой пасаж, който да използвам, за да проповядвам. И тогава светлините угаснаха.
Застанала пред стотиците очакващи хора, всичко, което можа да ми дойде на ум беше любовта на Бог и Неговата способност да ни очисти от всеки грях. Докато продължавах да говоря, сърцето ми се пречупи и изведнъж аз наистина закопнях тези хора да могат да разберат Божията любов.
Тази нощ в леглото ми, бях изумена от чувството за мир, преминаващо през мен. Чувствах се изненадана да открия, че любовта е започнала да расте в сърцето ми за хората, на които проповядвах, дори и за тези, които бяха преследвали моите близки. Аз паднах на коленете си и помолих Бог да промени сърцето ми. Помолих Го да ми позволи да видя хората така, както Той ги вижда и да ми даде възможността да излъчвам любов към всички.
В събота вечер, докато прибирах нещата си, възрастен господин дойде при мен. Той беше видимо развълнуван. Направих му знак да седне, но вместо това той коленичи.
"Прости ми, пасторе, прости ми", каза той.
Объркана, аз му обясних, че не го познавам и няма за какво да му прощавам.
С болка в гласа си, той отговори: "Не, прости ми, защото преди 22 години, аз убивах хора като теб. Ти каза, че Бог може да ми прости. Но можеш ли ти да ми простиш? "
Никога не съм чувствала толкова много емоции наведнъж. Поразена и объркана, аз коленичих пред него. Гняв, тъга, дълбока болка, а след това силна божествена любов изпълни сърцето ми. Копнеех за него да изпита радостта от спасението, въпреки ужасните престъпления на миналото си. Копнеех за него да разбере, че 2000 години преди той да е съгрешил, Христос е бил разпнат на Голгота, за да може той да има шанс в съдния ден.
Протегнах се и хванах ръката му в своята. С цялата си искреност му казах, че съм му простила, не защото бях добър човек, а защото аз също бяха простена чрез Христос.
И двамата плакахме със сълзи на радост в този новооткрит мир.
Идвайки в Руанда, изпитвах само горчивина. Нямах никакво желание да видя тези скъпоценни души в небето. Напускайки Руанда, Бог ме научи на Неговата любов: любов, която превъзхожда всяко човешко разбиране, любов, която лекува всяко съкрушаване, и любов, която достига дори до най-пропадналия от грешниците.
Научих, че не съм призвана само да съм толерантна към хората, а по-скоро да ги обичам, да им прощавам, и да бъда добра към тях. Моята среща с тези хора ме научи толкова много за Божията любов. Аз наистина разбрах, че чрез служенето на другите, самите ние се спасяваме.
Шантал Кайюмба