Изглежда странно да започнете разговор с обявяването на онова, което не трябва. Но много от разговорите, които имам тези дни не могат да продължат без да започнат с това.

Гласът от телефона потреперва леко и в думите се прокрадва неясна тъга и колебание: "Някой друг път, ще ти кажа какво всъщност ме тревожи." И въпреки това, истинската причина за обаждането е точно тази.

Приятелка във фоайето на църквата съсредоточено проучва модела на килима, докато на лицето й е изписана гримасата на една история, която тя се притеснява да сподели, история, заради която се чувства притисната, ужасена и изплашена. Дори когато сме намалили гласовете си до шепот, тя се озърта мислейки, дали наистина стените нямат уши.

Колега е седнал на ръба на стола, очите му са пълни с нежелани сълзи заради някакъв въпрос, личен или професионален, който го подтиква да излезе от клетката на работното си място и да отиде до залата, където са всички, търсейки утеха и сигурност.

 

Бавно, колебливо, след толкова много непохватни опити и провали, аз се научих да казвам нещо, от което всеки разговор изглежда има нужда: "Не бой се!" (Лука 5:10) Или както предполага оригиналният език: "Вече може да спреш да се страхуваш. Това е безопасно място. Тук никой няма да те нарани."

Интригуващо е, че това е най-често срещаното начало на разговор, записано в Библията, където страха се явява входната точка на твърде много взаимоотношения. Когато ангели срещат хора, когато Исус извършва чудеса, когато непознати се срещат един с друг, и дори когато вярващите се събират за общение, тези думи все пак трябва да бъдат казани: "Не се страхувайте. Тук сте в безопасност."

 

Бихме могли, ако искаме, да обвиним ситуациите, предизвикали това безпокойство. Бихме могли да критикуваме силовите структури, нагласите и твърде опасните срещи, които са направили целия свят предпазлив и причинили това недоверие, всичко толкова видимо и в „тялото Христово“. Тъжно, тъй като страхът се е превърнал в норма. Тези, които се стремят към някаква по-добра реалност, трябва да имат отговорността да създават взаимоотношения, структури, разговори, които съзнателно преобразуват тази тенденция на предпазливост дори в още по-голяма предпазливост. Наранените и преживели предателства, естествено, ще очакват същото това, което те вече са открили почти навсякъде другаде, освен, ако казваме и наистина го мислим: "Това е безопасно място. Тук няма да бъдете наранени.“

 

Ние сме вярващи просто защото в някакъв свещен момент сме поставили доверието си в това, което не можем да видим - Божията благодат – и сме изоставили контрола над живота си, който грехът и страхът настояват да пазим. Но вярата - в доктрини, практики и мисия – не може дълго да преодолява смъртоносния студ, който замразява всеки диалог и дискусия за сигурност. Ако аз нямам място за практикуване на открита добросърдечност, ако нямам безопасно място, където това, което се каже, е обвързано със залога никога да не напусне помещението, вярата ми вероятно ще увехне като нарцис, погребан в лед. В този отчаян свят и в църква пълна с отчаяни хора, доверието винаги е крехко цвете, което трябва да пазим и обичаме, за което да работим, за да го запазим живо.

 

Как да станем хора, излъчващи сигурност? Как нашите църкви да израснат като безопасно място? Както израстваме във всяка друга божествена сила - чрез практикуване, продължителна и търпелива практика. В това време и в Неговата църква, безопасността е първата задача на "покоряването на Христос" (2 Кор. 10: 5). Никога не сме по-близо до приликата с Исус, отколкото, когато защитаваме страхливите, утешаваме самотните, и когато създаваме място, където угнетените да намират и двете - мехлем и спасение.

 

Затова, ето призива да започнете да практикувате това, което все още се учим как да проповядваме - че църквата трябва да бъде най-безопасното място, което съществува. Само чрез постоянни усилия, и в добри дни и в по-лоши, ще можем да се превърнем в общество, в което Исус безопасно ще повика всички онези, които сега слушат гласа Му.

 

Бил Нот
Редактор и издател на „Adventist Review“