Полемиките и напреженията, които в момента се наблюдават в ЦАСД, не протичат в някакъв вакуум. Зад нас е историята, проектирала пътя, по който днес вървим. До голяма степен духът и споровете в днешните наши диалози са оформени от един трагичен теологичен завой, който сме направили в пътуването си като народ преди повече от сто години.

 

ИЗМЕСТВАНЕ НА ЕВАНГЕЛИЕТО

А.Г. Даниелз в писмо до Уилям Уайт, писано през 1902 г., изказва дълбокото си съжаление поради съществуването в редиците на адвентизма на онова, което според думите му е „цял род старозаветни  мъже, които непрекъснато изразяват съмнения относно светлината, получена на конференцията в Минеаполис“ ( Писмо на А.Г. Даниелз до Уилям Кларънс Уайт  от 14.04.1902, публикувано в „Ръкописи и Спомени за Минеаполис – стр.321)

Наистина впечатляващ избор на словесно определение от страна на човека, който по онова време е бил президент на ГК ! Само, че тези думи са много повече от впечатляващи. Те са в огромна степен проницателни по отношение на нашата история като народ и по отношения на борбите, в които понастоящем участваме.
„Светлината“, за която пастир Даниелз  говори е самата жизнена истина за оправдание чрез вяра, т.е. евангелието, което бе проповядвано с яснота и сила на сесията на ГК в Минеаполис през 1888г. от двама млади мъже на име Алонсо Джоунз и Елет Уагонър. Но тогава на тази светлина силно се противопоставят влиятелните водачи на църквата и много от проповедниците – съпротива, която ставала все по-силна под претекста за верност към истината..

Защо се противопоставили ?

Защото преди това тези влиятелни личности бяха формулирали една трактовка на адвентизма с такова голямо ударение върху закона, че прогласеното със сила от Уагонър и Джоунз спасение единствено по благодат и единствено чрез вяра без делата на закона, е могло да бъде посрещнато само с подозрение от тяхна страна, сякаш евангелието е било едва ли не атака срещу закона.

Там, където благовестието липсва, неговото място заемат папските принципи на управление.

Даниелз няма нищо обидно предвид, когато говори за „цял род старозаветни мъже“. Той много точно характеризира  дълбоко вкоренената в мисленето им теологична перспектива, която по онова време нанасяше такава голяма вреда на църквата. Чрез тежката сянка на своето наследство тази теологична перспектива продължава и до днес да вреди на църквата. Скоро ще разберете какво имам предвид.

КОНФЕДЕРАЦИЯ НА ВЛАСТТА

Няколко години по-рано, през 1894 г., Елън Уайт предупреждава за опасността от страна на заемащите ръководни постове, които  „се стремят към създаване на конфедерация, която би превърнала Батъл Крийк в подобие на Рим". (сп. Издателско служене, стр. 144) Там, където евангелието липсва, мястото му се заема от папските принципи на управление. На следващата година тя пише с пределна яснота, като изтъква, че тези мъже се стремят към властта и контрола над останалите, поради своята теологическа ориентация на противопоставяне на вестта за оправдание чрез вяра:
“Тези хора вървят по стъпките на римокатолицизма. Те, на които е възложено да представят атрибутите на Господния характер, са слезли от пиедестала на простотата и по своя, човешка преценка изнамират правила и решения, за да оказват принуда върху волята на останалите. Тези „измишления“ целящи принуждаването на хората да следват постановеното от други, всъщност създава такъв ред на нещата, в който няма място за съчувствие и нежно състрадание;  ред, който затваря очите си за милостта, правдата и любовта на Бога. Нравственото влияние и личната отговорност са стъпкани под нозете.
“Христовата правда чрез вяра е пренебрегната от някои, защото тя противоречи на техния дух и на целия им житейски опит. Да властват и управляват – това е техният начин на действие” (Материали от 1888г - стр. 1435-1436).

Не пропускайте значението на връзката, която тя прави. Бог  показал на Е. Уайт, че онези, които бяха отхвърлили вестта за оправдание чрез вяра в резултат залитнаха към „насилване на волята на останалите“ т.е служеха си с политически процеси и похвати. За онези, които не проумеят и не схванат принципите на евангелието ще бъде съвсем естествено да установят в църквата такъв ред на нещата, който „пренебрегва съчувствието и нежното състрадание, затваря очите за милостта, правдата и любовта Божия“. Вместо да даде свобода на Божия народ да бъде ръководен от Господа в тяхното поле на работа посредством техните начини за напредъка на царството Му, „Нравственото влияние и личната отговорност биват потъпквани“  заради „чиновнически правила и решения“

По-конкретно тя има предвид онези, които през и след 1888 упорито се противопоставяха на усилията на Светия Дух да направи от евангелието и адвентната теология едно неделимо цяло. Те не приемаха благата вест за Божията спасителна благодат и вместо това, дефинираха адвентната вест като поставиха акцента върху човешката отговорност да спазва Божия закон. Поради тази причина А.Г. Даниелз ги описва като „род старозаветни мъже, които непрекъснато изразяват съмнения и неверие спрямо светлината" на евангелието. Според  мнението на Е.Уайт, по-дълбоката причина за тяхното противопоставяне на евангелието е в това, че то „е противно на техния дух и целия им житейски опит”, с други думи пречело им е да налагат властта си над другите.

Онези, които не познават освобождаващата истина на евангелието ще упорстват още по-силно и ще изискват всичко да става както казват те.

Божията служителка продължава с предупрежденията си, че усилията на църковните ръководители да контролират хората чрез политически похвати ще доведе до ужасяващи резултати. Поставени под такъв натиск църковните членове ще поемат по една от следните две посоки:
“онези, които са потискани по такъв начин или ще разкъсат всякакви окови на ограничение, или ще бъдат доведени до състоянието да считат Бог за един коравосърдечен Господар“ (Материали за 1888 ,стр. 1436).
Тогава в отговор на неизбежната съпротива срещу техния  контрол, хората в ръководството на църквата, които не познават освобождаващата истина на евангелието ще настояват още по-упорито всичко да става според заповядания от тях начин:
“За да управляват и да се превърнат във властна сила те използват сатанински методи в стремежа си да оправдаят собствените си принципи. Така те себевъзвеличават себе си като хора с по-висша преценка от останалите.”
Обърнете внимание как Е.Уайт предупреждава, че онези, които работят „със сатанински методи“ в църквата правят това като възвеличават себе си до положението на хора „с по-висша преценка от останалите“.  Когато хората се опитват да осуетят всеки опит за диалог като поставят себе си в положението на притежатели на истината, докато в същото време представят тези с различно мнение от тяхното като неверни спрямо Писанието, тогава можем да сме сигурни, че те са подбуждани  от духа на Сатана. Такива, заявява директно Е.Уайт „са фалшиви богове“ (Материали от 1888 , стр. 1436).

 

През 1903 тя отново предупреждава със силен глас:
“Нарастването на желанието за контрол ставаше все по-отчетливо и Бог изпращаше предупреждение след предупреждение, забраняващи формирането на конфедерации и съюзи. Той ни предупреди да не се обединяваме за постигането на определени споразумения, които щяха да бъдат използвани от хора, стремящи се да контролират делата на техните братя в църквата” (Review and Herald, 10-ти декември, 1903).

Разбира се тя не намеква, че е имало употреба на  физическа сила, за да бъде упражняван контрол. Не е имало такова нещо. По-скоро тя говори за методи, характерни за политическите процеси, които са били използвани с цел контролирането на църквата. Начинът, по който те са упражнявали този контрол е бил чрез психологически натиск за подчинение като за целта са насочвали обвинения за измяна и отстъпничество срещу всеки, който не се е съгласявал с тях.
Преди сесията на ГК през 1893 г., на която Уйлям Прескът и Алонсо Джоунз щели да се опитат отново да обединят евангелието и адвентната вест в едно цяло, Елън Уайт пише с проницателно прозрение:
“Не е небесно вдъхновение това, което кара някой да бъде подозрителен, непрекъснато търсещ възможности и настървено възползващ се от тях, за да докаже, че онези братя, които се различават от нас в някое тълкувание на библията не са здрави във вярата” (Материали от 1888г.,стp. 1127).
Сред така наречения род от старозаветни мъже нагласата била да  се работи с едно ограничено дефиниране на „истината“ според техните конкретни виждания, а всеки друг, който се намирал извън този тесен периметър бивал представян като „нездраво стоящ в истината“. Точно на това сме свидетели днес в редиците на адвентизма и то проявява едно от възможно най-пагубните влияния сред нас като народ.

 

Да, това гнездо от старозаветни умове продължава да живее и днес!

А всеки от нас е толкова уязвим от тяхното влияние колкото и човекът на мястото до нас в църквата. Същността на проблема е в това, че желанието им да държат другите под контрол се подхранвало от нежеланието им да приемат евангелието с неговите вътрешно присъщи принципи на свобода! Ако евангелието на благодатта не намира истински живот в дадена църковна теология и в живота на църквата, тогава се поражда тенденцията да бъдат контролирани останалите, чрез политическо манипулиране, мажоритарен вот, договорни споразумения, чрез образуване на конфедерации и съюзи, които поставят като дневен ред ограничаването на тялото Христово. Извън принципите, положени в евангелието, човешките същества не знаят как да разрешат на другите свободата да разпространяват Божието дело по начин , който се различава от онова, което те чувстват, че са длъжни да правят.

ЗАКОННИЧЕСКА РЕЛИГИЯ И ЛЕДЕНИ СЪРЦА

Кръгът на старозаветните мъже включвал забележителни личности от изключителен мащаб, като Джордж Бътлър, който бил президент на ГК по време на фиаското от 1888, и Юрайа Смит – проповедник, плодовит писател и дългогодишен главен редактор на Адвент Ривю  и Сабат Херълд. Освен тези могъщи фигури имало още много ръководители, пастори и евангелизатори, които обединили своето влияние, за да не допуснат благовестието да заеме подобаващото му се място в адвентната теология и ръководенето на църквата.

Тези мъже създадоха специфичния характер на адвентизма, фундаменталната ориентация към вестта и мисията на църквата, които с времето започнаха да съставляват онова, което почти всички адвентисти в една или друга степен, възприемаха като наши послания и мисия. Ние живеем и разпространяваме и дебатираме въпроси, дошли до нас като наследство на тяхната мисъл. Тази историческа траектория носи своите огромни последствия. Това означава, че наред с другото, колективният образ на адвентния народ е бил оформян с поколения наред след 1888 посредством теологическата конструкция и подхода към евангелието, завещани на църквата от мъжете, които в значителна степен я превърнаха в барикада срещу навлизането на Божията благодат. В резултат на тяхното влияние, евангелието не получава първостепенно значение в идейната рамка на адвентната теология и мисия. Дори днес е обичайно да чуете адвентисти да казват неща като:  
“Не е необходимо ние да проповядваме Божията любов и да подчертаваме значението на кръста, защото другите църкви го правят. Ние сме призвани да проповядваме тройната ангелска вест, съботата, Божият закон, съда и Второто пришествие.”

Това е само едно най-общо формулиране на модела на мислене, който се проявява в различни форми и преди всичко в начина, по който дефинираме нашата мисия и определяме съдържанието на нашите евангелизации и ръководства за изучаване на Библията. Но това е неистинско и опасно противопоставяне, което служи само да бъде лишена тройната ангелска вест от истинската си сила – сила, която живее единствено чрез прогласяването на Божията любов с цялата й сияйна пълнота като истинска същност на библейското учение. Този начин на мислене напълно пропуска съдбоносния факт, че адвентизмът е извикан в съществувание от Бога, за да прогласи евангелието – не някаква вест различна от евангелието, а самото евангелие – с несравнимата яснота, която нашето разбиране за библейската доктрина позволява.

Днес мнозина от нашия народ живеят преди всичко в наследството, оставено от потомствената приемственост на Дж. Бътлър и Ю. Смит вместо в наследството, оставено от  Джоунз - Уагонър. Родът на тези старозаветни мъже продължава да живее в адвентизма навсякъде, където слушаме проповедници да проповядват за задължения, дълг и реформа във поведението, без да прогласят с ясен език Божията прощаваща любов; те са там, където се проповядва послушание към закона и победа над греха със заповеден език вместо с езика на обещанието; те продължават да живеят там, където се поставя ударение върху това, което човекът е длъжен, трябва да, и следва да направи, като много малко или почти не се говори за стоплящата сърцето спасителна Божия благодат - истинската сила, която е в състояние да преобрази живота ни отвътре навън.

 

Адвентизмът е извикан в съществувание от Бога, за да прогласи евангелието – не някаква вест различна от евангелието, а самото евангелие – с несравнимата яснота, която нашето разбиране за библейската доктрина позволява.

Тези гласове са остри, сурови и изобилни в средите на адвентизма и те  изсушават църквата като я лишават от силата на новия завет. За мнозина от нашия народ тези гласове едва ли не дефинират адвентизма, сякаш няма или не искат да знаят друг алтернативен  начин за възприемането на нашата вест. Настоятелният авторитарен глас на онези от старозаветната котерия сковава в страх мнозина сред нашия народ, ако те чуят някой да говори за Божията безгранична любов и безвъзмездна благодат. Мнозинството адвентисти са били интелектуално и емоционално възпитавани в тази ограничена теологична представа, че при тях се проявява един автоматичен защитен рефлекс на страх от всяка вест, която твърде силно сочи към Христос и измества фокуса от техните лични усилия да бъдат послушни на закона.

В другия край на спектъра протича също толкова пагубен процес, появил се като реакция срещу старозаветното гледище, което е доминирало толкова продължително време в адвентната история. Днес сме изправени пред една  крайна форма на либерализъм, който е готов да изхвърли определени отличителни доктрини под претекста, че се проповядва Христос. „Исус, Исус, всичко от което се нуждаем е само Исус“ – това е техният вик, сякаш Исус е лишен от каквото и да било доктринално съдържание. Ние не се нуждаем от някакъв въображаем, лишен от съдържание Исус, а от единствения, истинския Исус – пълен със сила и съдържание и с неустоимата красота на  Своята себепожертвувателна любов.

Да, ответният удар на либерализма, на чиито прояви сме свидетели в различни места сред адвентния народ, наистина е сериозен проблем. Нека, обаче бъдем наясно с истината: либерализмът, пред който сме изправени, с неговата склонност да отрича библейското учение, е в голяма степен една отчаяна и заблудена реакция срещу суровият, лишен от милост консерватизъм, характерен за почти цялото време на нашата история. Навремето сме посяли вятъра на законничеството и сега жънем бурята на либерализма. С други думи, теологичният либерализъм се е зародил сред адвентизма като корекция на коравия и неотстъпчив консерватизъм и бойните редове на тези два фронта остават противопоставени и до днес. В резултат на това ние сме един разделен на воюващи фракции народ, който често пъти прецежда комара и поглъща камилата (Матей 23:24). Цялата тази гръмогласна и войнствена бъркотия води началото си от резкия завой надясно и встрани от евангелието, който сме направили през 1888!

 

Либерализмът, пред който сме изправени, с неговата склонност да отрича библейското учение, е в голяма степен една отчаяна и заблудена реакция срещу суровият, лишен от милост консерватизъм, характерен за почти цялото време на нашата история.

Трудно би било да дадем реална оценка на обратния ефект, който нашето отклонение през 1888 е дало върху формирането на адвентизма през следващите години. В обратна степен можем само да си представим  невероятната теологична и житейска красота, които бихме преживели и получили, ако с цяло сърце бяхме приели оправданието чрез вяра като главна тема на нашата душеспасителна работа. Приемането на евангелието през 1888 щеше да породи бърз растеж в адвентната теология и опит, създавайки по този начин една силна спойка между славата на Христовия кръст и здравото библейско учение.

През 1899, Джордж Ъруин, по онова време председател на ГК, изказва в една своя проповед становището си, че ако ЦАСД бе прегърнала вестта за оправдание чрез вяра „ние щяхме да сме безкрайно по-далеч в разбирането си на тази вест в сравнение с днешното ни положение (G.A. Irwin, Australian Union Conference Record, July 10, 1899). Чрез израза „безкрайно по-далеч“ той е искал да каже, че сме щели да бъдем много по-зрели и развити в нашето теологично разбиране. Щяхме да сме в състояние да видим какво значение има евангелието във всички наши доктрини и как то осветява всяка от тях. Ако истината за оправдание чрез вяра беше приета в ранния стадий от развитието на адвентната теология, нейното послание щеше да разцъфти с разкошни цветове и да се разпростре с цялата си пълнота под нашите настойнически грижи.

Десетилетия след като основните доктринални принципи на адвентизма били вече съставени и евангелизациите предизвиквали фурор, ангел от Бога дава на Елън Уайт да разбере, че „има още много светлина да излезе от Божия закон и благовестието на правдата.
Тази вест, разбрана  в нейния истински характер и прогласена в Духа ще освети земята със своята слава” (1888 Materials, pp. 165–166).

Но  уви, този небесен потенциал никога не бил реализиран!

Нещо изключително важно липсвало от нашата система от доктрини. Ние сме проповядвали съботата, закона, състоянието на мъртвите, изследователния съд, Второто пришествие и пророчествата на Даниил и Откровение. И въпреки това адвентистите имали нужда да разберат вестта, обърнете внимание на израза „в нейния истински характер.” Имало допълнителна, изключително важна светлина, която трябвало да осветли адвентната система от вярвания. Тази светлина не била нищо друго освен славната истина за Божията верност и любов, изявени в личността и делото на  Исус Христос. Бог направил опит да донесе тази светлина на нашия народ през 1888 г и през годините след това, но котерията от старозаветни мъже просто барикадирали църквата и не допуснали светлината да навлезе в нея. Иронията в този случай е, че те постъпили така в името на верността „към истината“.

През декември на 1888, размишлявайки за сесията на ГК в Минеаполис, Елън Уайт отбелязва тъжно: “Каква сила ни е нужна от Бога, за да може ледените сърца, изповядващи единствено законническа религия, да видят по-доброто, което Бог е промислил за тях – Христос и Неговата правда!” (1888 Materials, p. 229). Тук тя разграничава двете противоборстващи  сили в редиците на  адвентната църква: религията на законничеството срещу Христос и Неговата правда.
Три и половина години по-късно в писмо до Стивън Хаскел,  Елън Уайт  отново описва контраста между двата елемента, борещи се за върховенство в адвентизма:
“Цялата земя трябва да се просвети от Божията слава. Светлината свети в този час, но колко трудно е за гордите сърца да приемат Исус като техен личен Спасител; колко трудно е за тях да излязат от коловоза на законническата религия, колко трудно им е да възприемат щедрата и безкористна Христова благодат”.  (Писмо 10a, April 6, 1892, до Стивън Хаскел).

 

В този цитат има три момента , които заслужават особено внимание:
1. Тук Е. Уайт говори конкретно за светлината от Откровение 18, обикновено наричана от адвентистите „силният вик“, който трябва да бъде придружен от „късният дъжд“, който дава сила на църквата да прогласи вестта в глобален мащаб.
2. След това тя посочва, че самата същност на тази светлина е „щедрият, безкористен дар на Христа“. Какво ще кажете! Асимилирайте го и го сравнете с онова, което ви е познато като съдържание на голяма част от  адвентното проповядване на „евангелизъм“ и „пробуждане“. Да сте чували да се проповядват вести за  „щедрият безкористен дар на Христа“?
3. На трето място тя изтъква, че онова, което пречи на вестта на силния вик да бъде възприета от адвентизма е „коловозът на законническата религия“. По нейно време адвентизмът бе здраво заседнал в този коловоз, което правеше неимоверно трудно за нашите вярващи „да схванат щедрия безкористен дар на Христа.”

И ето ни днес, повече от 120 години по-късно, като мнозинството от нас все още са здраво заседнали в този коловоз, докато други стремглаво се спускат в противоположния коловоз на либерализма, защото са изтощени от законничеството. И днес продължават да се чуват настоятелни гласове, които искат адвентизмът да продължи в пътя на  законническата религия, като проповядват онова, което те наричат „истината“, но без ясно разработена теология на благодатта. Крайният ефект от такова проповядване е, че църковните членове, слушащи подобни проповеди се чувстват виновни, задължени, слаби и „ледено студени“. В резултат на това много от тях стават податливи на апела на също толкова строгите и взискателни гласове от другата страна на спектъра, които проповядват  някаква „версия“ на благодатта, но която е лишена от доктринална цялост.

 

РАМКАТА НА ЕВАНГЕЛИЕТО

А сега внимателно отбележете в този исторически контекст, че през същата година, когато Е. Уайт прави своето изказване за „коловоза на законническата религия“, тя също така ясно подчертава, че е необходимо да се извърши нещо конкретно:
“Бог призовава всички, които твърдят, че вярват в настоящата истина, да работят прилежно за събирането на скъпоценните истини и да ги изложат на мястото, в което са поставени да работят в рамките на благовестието. Нека тези скъпоценни камъни светят с цялата  им божествена красота” (Review and Herald, November 15, 1892).

Нека мнението на Божия пророк се запечата дълбоко в съзнанието ни, защото бъдещето на адвентизма се решава от това, дали ние като народ ще тръгнем в тази посока. Най-голямата нужда за нас е дадените ни от Бога скъпоценни истини да бъдат разбрани и проповядвани „в рамките на евангелието“. Но както тогава, така и сега, съществува значително препятствие, което пречи това да се осъществи.

В писмо до Джордж Бътлър от 1888 година  Е.Уайт цитира думите на ангела, който й казва, че „църквата се нуждае от енергията на Христа“. След това тя продължава обяснението си като предава ангелското послание, в което се казвало, че: “Предстои време на голямо изпитание и големи злини щели да дойдат в резултат на фарисейството, завладяло хората, заемащи важни постове в Божието дело. Ангелът казал още, че делото на Христос на земята бе да снема тежките бремена, да пуска на свобода угнетените и да строшава всеки хомот, и че работата на Неговия народ трябва да се състои от същите дела” (1888 Materials, p. 93).

Това е абсолютно смайващо прозрение – такова, каквото бихме очаквали от страна на един небесен ангел, при това то има и пророческа сила. Обърнете внимание, че ангелът я предупреждава за фарисейството като основна причина за големите злини, които ще сполетят адвентизма. Днес ние живеем в изпълнението на това ангелско пророчество като сме свидетели на поляризацията в редиците на адвентизма, довела до образуването на два големи противостоящи лагера – този на консерватизма и либерализма, но в същото време без да има каквато и  да било следа от евангелието. Фарисейството може да се дефинира като проповядване на закона без евангелието; то смазва хората с изисквания като в същото време ги лишава от прекрасната, оживотворяваща истина за Божията любов. Затова, ако ангелът, който е говорил така на Е. Уайт, е бил прав, а трябва да допуснем, че небесните ангели винаги говорят истината – тогава става ясно, че това е червеят в сърцевината на адвентизма и че фарисейството убива църквата отвътре.

През 1892 година Е. Уайт пише на Юрайа Смит:
“Многото объркани представи за Христовата правда и за оправданието чрез вяра са резултат от твоята  възприета позиция спрямо човека и вестта, която Бог ни е дал. О, само как копнее Исус да те дари с най-богатите Си благословения… Оправданието чрез вяра и правдата Христова са темите, които трябва да се представят пред един загиващ свят. О, да би отворил ти вратата на сърцето си за Исус!” (1888 Materials, pp. 1053–1054).

Две седмици преди това писмо, тя пише на Стивън Хаскел, в което обяснява, че отказът да се допусне и приеме истината за оправдание чрез вяра във вестта на адвентната църква всъщност дава „повод…на света да се съмнява в истината на християнската вяра.“  Защо? Защото отказът да се приеме евангелието като неразривна част от вестта на адвентизма довел до един студен формализъм, който бил представян на света вместо горещото свидетелство на Божията пленителна любов. По-нататък тя продължава с пламенен апел към всички противници на евангелието:
“Вие живеете във вината на вашето самозаблуждение, защото страните от светлината и богатите съкровища на Божията благодат. Въобразявате си, че сте богати, когато всъщност сте разорени. Целият ви живот е бил една лъжа… Ще отворите ли сърцата си за святото, стоплящо и покоряващо влияние на благодатта Христова?
Може ли да затваряте сърцата си пред неговата любов и богатствата на благодатта Му?” (Писмо 30a, September 5, 1892).
Седмица по-рано тя пише на Оле Олсен и оплаква духа на „противоборство и съперничество сред нас“, както и склонността „да се гледа на братята с подозрение“. Това отхвърляне на славната истина за оправданието чрез вяра имаше обратен, отрицателен ефект в духовния живот на хората от старозаветната котерия: „Съмнение, неверие, предразсъдъци и твърдоглава упоритост убиха всяка любов в душите им“ (1888 Materials, pp. 1018-1031).

Пагубният ефект бил усетен и в организацията на църквата.

В историческият контекст на отхвърлянето на евангелието от страна на адвентизма, Е.Уайт отбелязва, че като неизбежен резултат от това се появява още нещо. Говорейки за 1888 г. тя предупреждава за братя, които са склонни „да сведат всичко до изисквания от тях начин“, и че те са готови „да сложат ръка върху Божието действие и да го забранят” (Писмо 35, November 17, 1885, to W.C. White).

Това са думи, които отварят очите. Глаголът „да сведа до“ означава да съкратя чрез орязване; да намаля постепенно. Съществителното „начин/стил“ се отнася за „конкретен,отличителен или характерен похват на действие или дейност.” Онова, което тя описва тук е начин на мислене, който диктува и налага един ограничен или лишен от свобода модел на действие, изискващ от всички да работят за Бога в съответствие с един униформен начин на работа. Смайващо наистина! Замислете се над тези думи като ги свържете със сега действащите културологични войни в обичната ни църква.

Ако Елън Уайт е Божий пророк, ние можем само да стигнем до заключението, че склонността да се ограничава Божия народ в рамките на един унифициран и еднакъв за всички стил на работа, чрез който да се работи за напредъка на Божието царство е категорично в противоречие с евангелието, той е категорично анти-протестантски и анти-адвентен, когато го сравним с Божието намерение за това движение. За всички би било добре да възприемем изключително рационалната протестантска максима: „Единство в най-важното. Свобода във второстепенните неща. Във всички неща – яснота“.

Благодатта и свободата вървят заедно както водата и влагата. (2 Кор 3:17; Гал. 5:1).

Законничеството и контролът вървят ръка за ръка както леда и студа (Maт. 23:23-24; Гал. 2:4).

Приемането на евангелието  дава простор на човешкия дух и разширява предела на действие в големите пространства на истината и любовта. То (евангелието) дава още по-голяма перспектива пред отделния вярващ да постигне онова, което е методологически приемливо за напредъка на царството, защото  запалва в душата един копнеж да се достигнат изгубените с вестта за Христа. Разбира се това не е гаранция, че всичко става за тази цел, но то наистина означава, че всичко, което се прави няма нищо общо с компромиса спрямо истината и с вършенето на грях. Както обича да казва моят приятел Гари Крауз - директор на службата Адвентна Мисия към ГК : „Моето постоянно правило е да приспособявам всичко за целта на най-успешното мисиониране, без да правя каквито и да било компромиси с истината.” Това е абсолютно смислен подход: бъди постоянно верен на истината, не пресичай никоя морална граница, за да вършиш грях, а отвъд това се чувствай свободен да „станеш всичко на всичките човеци, та по всякакъв начин да спасиш неколцина” (1 Коринт. 9:22).
Проблемът е в това, че сред нас има такива, които не могат да понесат мисълта да позволят някому да се чувства свободен да прави нещо, което те не се чувстват свободни да направят, сякаш тяхното ограничено мнение и диктат съставляват едва ли не стандарта, с който всички задължително трябва да се съобразяват, или в противен случай да бъдат заклеймени като „неверни.“

 

Сред нас има такива, които не могат да понесат мисълта да позволят някому да се чувства свободен да прави нещо, което те не се чувстват свободни да направят, сякаш тяхното ограничено мнение и диктат съставляват едва ли не стандарта, с който всички задължително трябва да се съобразяват, или в противен случай да бъдат заклеймени като „неверни.“

И защо?
Защото — и точно тук е важният момент — в тяхната основна теологична парадигма ограниченията, които те налагат на останалите и себе си се възприемат като средство за купуване на спасението от Бога. Точно поради този факт Е.Уайт чудесно е разкрила връзката между законничеството и склонността да се упражнява контрол над другите. Ако в сърцето на човека няма място за евангелието на Божията оправдаваща благодат, тогава убедеността му, че отношенията му с Бога са наред ще бъде застрашена от свободата, която другите имат в Христа. Ако на някой бъде позволено да прави нещо, което е извън тесногръдата система от ограничения, която те са установили за себе си, тогава фундаментът на тяхното спасение сериозно се разклаща. Така те се чувстват принудени да „свеждат“ всичко до техния собствен начин на работа като забраняват всичко друго. Казано с прости думи това е изявата на тяхната теология. Те смятат, че съществува само един начин, чрез който трябва да се изпълни мисията на църквата, а по стечение на обстоятелствата това се оказва собственият им метод, тъй като тяхното положение пред Бога е изградено върху чупливата основа на представянето им чрез дела. С други думи, желанието и склонността да се държат другите под контрол е присъщо на системата за спасение чрез дела.

Павел описва онези, които се държат по този начин с определението „лъжебратя“, които “са се вмъкнали да шпионират свободата, която имаме в Христа Исуса, за да ни поробят” (Галатяни 2:4). Вярващите, които живеят в установен ред, при който техните дела имат статут на платежно средство пред Бога не се чувстват никак удобно, когато другите в църквата вършат нещо, което не е в съгласие с техния начин на вършене, тъй като този техен начин е своего рода „валута“, чрез която купуват спасението си от Бога. Ако другите не се съобразяват с техния начин на действие, това означава, че изнамереното от тях платежно средство не притежава стойността, която те му приписват. Поради това те се чувстват несигурни и затягат контрола – нещо, което е естествен импулс, присъщ за законническата религия.
За последователите на законничеството всичко е или правилно, или погрешно, или почти всичко. В съответствие с принципите на това законничество те наистина си слагат някой и друг атрибут на свободата, за да поддържат илюзията, че действително вярват в евангелието, но не е в категорията на тяхното мислене да приемат самата свобода като морална ценност. За тях не е никак лесно да възприемат морално неутрални категории. Импулсът към задушаване, принуждаване и контролиране е знак за тъмната патология, която се прокрадва вътре в легализма. За тази болест единственият лек е славното евангелие на Божията безкористна благодат.

 

За последователите на законничеството всичко е или правилно, или погрешно, или почти всичко.

Нашата обична църква е в болезнените гърчове на кризата на идентичността. Ние сме народ в състояние на конфликт един срещу друг по много спорни въпроси. Накъде ще продължим от тук нататък? Ще си позволя да предложа да се върнем първо назад преди да продължим напред. В светлината на историческата истина, над която разсъждавахме в този очерк изглежда очевидно, че ние като народ отчаяно се нуждаем да се върнем на мястото, където за последен път сме видели истинската виделина и след това да тръгнем напред със смирение и покаяние.

През  1888 г. “Господ във великата си милост изпрати най-скъпоценна вест на Своя народ чрез пасторите Джоунз и Уагънър. Тази вест трябваше още по-силно да издигне пред света името на Спасителя, жертвата за греховете на целия свят. Вестта представяше оправданието чрез вяра в единствения гарант; тя приканваше хората да приемат Христовата праведност, която е изявена в послушанието спрямо всички Божии заповеди. Мнозина бяха изгубили Исус от погледа си. Те имаха нужда да насочат взор към божествената Му личност, Неговите заслуги и непроменимата Му любов към цялото човечество. В ръцете Му е предадена всяка власт, за да може Той да раздава щедри дарове на човеците, като  придава  безценния дар на Своята правда  на безпомощния човек. Това е вестта, която Бог бе заповядал да се прогласи пред света. Това е вестта на третия ангел, която трябва да се прогласи със силен глас и да бъде придружена с изливането на Неговия Дух в изобилна мярка” (Свидетелства към проповедниците, pp. 91-92).

Изцелителното средство срещу всичко, което вреди на църквата днес е една ясно дефинирана и приложена на практика доктрина за оправдание чрез вяра. Когато се ангажираме в нашите диалози и дебати с въпроси за култура и стил, за методология на евангелизирането и подходи към мисионирането, за работни политики и пригодност за служене, най-продуктивният курс, който можем да следваме е първо и преди всичко да прогласим добрата вест за Божията любов в цялата нейна просвещаваща красота. С такова мислене и отношение, нашите сърца ще станат по-широки, за да приемем другите, умовете ни ще получат простор за творчество в изпълнение на нашата мисия, и ние самите ще бъдем здраво закоренени в Христа, без да се боим да позволяваме на братята и сестрите ни да се различават от нас в тяхното служене на Господа и едновременно с това да ги утвърждаваме като верни наши съработници в разгласяването на славата на Спасителя.

 

Тай Гибсън    
Носители на светлината
http://www.lightbearers.org