Вяра зад бодлива тел

[Чими]

Спомените на Кирил Шемков, адвентен проповедник, за времето, седем години и половина, прекарани в лагера в Белене
(от книгата „Вяра зад бодливата тел“)




РОБСКИ ТРУД

Първата събота отказах да работя и минах без всякакви неприятности. Втората обаче не ме оставиха в бараката. Излязох с другите на работа, но не работех. Милиционерът, който ни охраняваше, се казваше доколкото си спомням, Стефан. За да нямам неприятности с началника, той ме посъветва да се скрия в житото. По-късно научих, че майка му и сестра му били адвентисти. Третата събота се падаше 1 август. Било решено на тази дата да се пожъне всичко. За да бъде изпълнен планът, бяха докарани лагеристи от околните ТКЗС-та,
Когато на сутринта отидохме на нивата, заварихме там същия милиционер. Попитах го дали ще ми помогне и тази събота. Отговори, че днес нищо не може да направи за мен, понеже комендантът по охраната на всички лагери в Тутраканско идвал лично, а той бил опасен човек. Точно когато каза това, в далечината се зададе началникът на голям хубав кон. Свещеникът, моят бригаден, който чу Стефановите думи, започна да ми шепне: „Шемков, бързо започвай работа! Моля те, започвай да работиш!" Отговорих му: „Допреди малко ми обещаваше, че ще ме освободиш от работа, а сега ме принуждаваш! Не се плаши, сам ще се оправя." Наблизо имаше царевица, висока колкото човешки ръст. Влязох там и паднах на колене да търся помощи сила от Бога, понеже само Той ми остана. Това беше първият ми сблъсък с началник и аз трябваше да откажа послушание. Не зная колко съм се молил и как... Когато се изправих, стори ми се, че се връщам от друг свят. В същия момент началникът минаваше оттам и виждайки ме в царевицата, попита милиционера: „Какво прави оня там?" Милиционерът нищо не отговори, нито аз. Началникът отмина и продължи надолу към другите бригади, които вече жънеха. После видяхме как засили коня към една купчина болни и как те се разбягаха като пилци пред него. Всички грабнаха сърповете и започнаха да жънат, забравили болестта при вида на побеснелия началник. Свършил там работата си, той се върна към нас.
Бях вече навлязъл в своята 37-ма година и бях проповедник. Когато приближи до мене, аз му козирувах (така ни беше наредено), казах си името и че съм по вероизповедание адвентист от седмия ден, че не мога да работя в събота. Той малко иронично ми отговори: „Щом не работиш, няма да ядеш". Тогава ние само за храна мислехме, понеже нищо и не ни даваха. Едно парче хляб и една чорба, в която нямаше почти нищо. В това време се обади свещеникът: „Господин началник, не съботата, а неделята е ден за почивка". След тези думи разположението на коменданта към мен се измени бързо. И докато говореше и се усмихваше, сега се превърна в човек със змийски очи, готов да ме убие. Със сподавен глас ми каза: „Марш на работа!" Когато разбра от държанието ми, че няма да тръгна, повтори заповедта си и налетя с коня върху мен. Аз нямах страх от коне, понеже три години бях служил запас в конна батарея. Вместо да побягна, бързо протегнах ръка, за да го хвана за юздата. Конят се изплаши от движението ми, изправи се на задните си крака и за малко не събори ездача си на земята. Оправяйки шапката си, която бе паднала на очите му, той ме напсува на майка, извади пистолета и ми заповяда да започна работа. Вместо да го послушам, казах: „Вие можете да ме застреляте, но нямате право да ме псувате на майка. Ако бихте видели майка ми, щяхте да се засрамите". Той бе така ядосан, че да можеше, би ме изял с очите си. Пребледнял от люта злоба, изсъска: „Ще ми платиш за това. Запомни името ми, казвам се Николов." Аз също му се представих: „Може би и за вас да е добре да знаете името ми Казвам се Шемков." Комендантът обърна коня си, отиде при милиционера и му нареди: „Да легне както е облечен в стърнището с лице към земята и да не мърда" и отмина. Това стана около 7 часа сутринта. Онази година имаше страшна суша. Житата бяха ниски, едва трийсетина сантиметра. Нощите бяха задушни, а денем ни изгаряше слънцето. Земята беше нажежена и мараня излизаше от нея. И ето, легнах с лице към стърнището. Колко време съм лежал така, не зная. Но в един момент усетих, че някой ме залива с вода и се видях легнал в царевицата - същата, в която сутринта се бях молил. Един другар ме плискаше. Свестих се. Разбрах, че съм получил слънчев удар, беше 13 часа. Милиционерът Стефан ми бе запазил чорбата от люцерна, на която нямах право, понеже не бях работил. Първата проба мина благополучно, страхът беше победен. Жътвата на пшеницата беше привършена, но аз пожънах нещо много по-ценно. Е, бях си осигурил и по-дълго „летуване" по добруджанските ТКЗС-та и блатата на остров Персин.
Сбърках ли, че не се подчиних на заповедта да жъна? Не, понеже Бог лично бе дал заповед в събота да не се работи. Изборът беше пред мен и аз избрах послушанието към Бога с всички последствия от това, но и с всички благословения.

[Чими]

ЧОВЕК НЕ УМИРА КОГАТО ИСКАТ ХОРАТА, А КОГАТО БОГ ПОЗВОЛИ


След жътвата ни изпратиха да работим в една зеленчукова градина близо до Тутракан. Гладът измъчваше всички ни. Два-три дни копахме захарно цвекло и понеже нямахме ножове, пък и трябваше да го ядем тайно, мотиките заместиха ножовете. Опитайте се да ядете сурово захарно цвекло, "посолено" с доста пясък от мотиките, с които копаехме. Неприятният му вкус и пясъкът ни караха да го ядем на почивки. Сграда за спане нямаше и вечер ни вкарваха в едни дупки, където в горещините пладнуваха овце. Никой не почистваше дупките и ние бяхме принудени да лягаме
направо върху нечистотиите. Дупките бяха малки, ние - много и всеки лягаше както може. Често, когато някой се събудеше, виждаше мръсните нозе на своя другар на гърдите или в лицето си.
В тези дни отдясно на врата ми излезе голям цирей. Дали дойде от цвеклото или от бръснаря, който с един и същи бръснач бръснеше всички, без да го дезинфекцира, не знам. Започнах да вдигам температура. Всеки даваше съвети, някои го стискаха... И стана така, че вместо един в началото санитарката от женския лагер извади 18 големи и дебели жила. Температурата ми се покачваше и болен, със силни болки трябваше да лягам в нечистотиите на овцете без превръзка.
Един ден, превръзвайки ме, санитарката повика „шефката" на жените с прикрит знак, че нещо не е в ред с моя цирей. Шефката се обърна към нея и разгневена й каза: „Голяма работа, един гад по-малко". Точно в този момент в стаята влезе един милиционер и като видя моя кървав врат и разтревожената санитарка, попита какво се е случило. Разбрал, че заразата е влязла вече в кръвта, обърна се към „шефката" и каза: „Другарко, този човек ще умре, трябва веднага да се отведе в болница". „Не мога нищо да направя за него! Ако искаш, води го при вашия шеф - той да се занимава с него". Както бях така - без превръзка, с кървав врат -милиционерът ми викна: „Съботянина, ела насам!" и ме поведе при началника Гогов. „Другарю Гогов, този човек ще умре, трябва да го изпратим в болницата в Тутракан". Той ме погледна и каза: „Нямаме никакво превозно средство. Чак в неделя, когато камионът кара зарзават за Тутракан". Този разговор беше в четвъртък. Как съм дочакал неделята? Изгарях от огън. Времето беше хладно, духаше вятър и аз стоях разгърден срещу вятъра, за да сваля температурата. Ако ми беше тежко денем, можете да си представите как съм прекарвал нощите. Свит в мръсотиите, без сън, обкръжен от спящото множество, което хъркаше, пъшкаше, риташе и псуваше насън. С каква мъка съм дочаквал зората... Но дойде и неделята, хвърлиха ме на камиона върху зеленчука и ме закараха в болницата.
Дежурната сестра гневно попита съпро¬вождащия ме милиционер: „Какво сте чакали досега?". Той нехайно отговори с обичайното: „Голяма работа, един гад по-малко".
На другия ден дойде лекарят и след прегледа разтревожен даде нареждане да ми се поставят инжекции с пеницилин. Не минаха и няколко дни и по цялото ми тяло на всяка пора излязоха малки цирейчета. След два-три дни пеницилинът ги изгори и те изпопадаха. Всеки ден сменяха по два пъти превръзката, но въпреки това цели топки памук само след някой и друг час бяха пълни с гной. Не се минаха дните на лекуването и още с превръзки на главата ме взеха от болницата и ме изпратиха на работа, без да има кой да се грижи за доизлекуването ми. По врата си още нося белезите на комунистическата „милост". Ако не беше пеницилинът и съжалението на лекаря, който също като мен бил гонен от комунистите, съдбата ми щеше да бъде но-лоша и от съдбата на Йов. Но човек не умира, когато искат хората или когато го нападнат болести, но когато Бог позволи това.

[Чими]

В БИБЛИЯТА НЯМА ДВЕ ВЕРИ


Знаете ли, че комендантът на охраната, който искаше да ме застреля и който ме накара да лежа в стърнището, та получих слънчев удар, по-късно стана мой помощник и защитник?
Първите шест месена ме биеха почти всяка събота. После, след намесата на другарите, ми дадоха свобода. Аз обаче не можах да се възползвам от това, тъй като ме прехвърлиха в друг лагер. Но един брат на име Стоян от Добрич прекара в същия лагер цяла година, без да има неприятности за съботата. Сиромахът, той умря поради злополука с електричество. През есента на същата година, когато се завърнах на втори обект (наказателния), не пожелаха да ми дадат свободна събота, въпреки че в началото на същата година бях получил това право. Оплаках се на чиновника от Държавна сигурност и той ми каза да подам молба - той щял да я изпрати в министерството. Така и направих. След известно време ме повикаха при началника. Дошъл бе един инспектор от София и донесъл отговора на молбата ми. Това беше Николов -споменатият началник на охраната на всички лагери. Николов започна: „Ти си подал молба, ето отговора на молбата ти" и ми подаде един лист. Министърът на всички лагери и затвори ми нареждаше да работя в събота. Върнах му листа с иронична усмивка. Инспекторът скочи: „Как може да се отнасяш така с тази заповед?" Отговорих: „Аз не съм повярвал, нито съм обещавал послушание на вашия министър, но на Исус Христос. Кой е той, та да ми нарежда в кой ден да славя Бога? Само Бог може да прави това и Той го е направил веднъж завинаги". Николов взе думата и ми каза; „Малко ли си страдал, бе, Шемков, за тая твоя вяра, не ти ли е достатъчно? Работи сега, докато си тук, пък като излезеш, пак си празнувай съботата!" Отговорих му: „В Библията няма две вери - една, когато всичко е леко и свободно, а друга - когато е тежко, когато си в лагер. Така ли правехте вие, комунистите?" Инспекторът скочи и започна да ми се заканва: „Ще видиш ти!" Тогава му казах: „Какво ще видя? Можете да ме затворите в карцера или да ме убиете! Можете ли да ми сторите нещо по-страшно?" Той се обърка и не знаеше какво да отговори. На тръгване им заявих, че тази заповед за мен няма никаква стойност и че ще продължавам да не работя в събота. Е, след някой ден ме затвориха в карцера, но и това мина.

[Чими]

МОЖЕТЕ ДА МИ ВЗЕМЕТЕ ВСИЧКО, НО НЕ И ВЯРАТА


Вече бях трета година в лагера - това беше най-дългият срок на наказание. Толкова ги държали само анархистите. Дойде ми наум да попитам представители на Държавна сигурност в лагера. Когато му споменах за това, той ми заповяда да отида при него да видим какво може да се направи. От дума на дума стана въпрос и за моето семейство, за децата ми и в един момент той ми постави въпроса: „Искаш ли да си видиш децата?" Отговорих: „Разбира се". Очите ми се насълзиха и той забеляза това. Веднага взе да ме разпитва какво са говорили анархистите, земеделците, но аз отговарях умно, без да издам никого. Виждайки, че няма да стана предател, той ми каза: „Шемков, още не си зрял, за да си отидеш от тук и да си видиш децата". На това му отговорих: „Ако този е пътят за излизане, той не е достоен за мене. Ще стоя тук като човек, но няма да си отида като предател", По-късно в София или не зная къде е докладвал, че си обичам много децата и съм се насълзил, спомняйки си за тях.
Не се мина много време и един ден, докато работехме на дигата, пристигна някакъв джип и веднага ме викнаха: „Шемков! Шемков!" Всички другари взеха да ми честитят свободата, понеже такова търсене обикновено беше последвано от освобождение. Заведоха ме при един инспектор, който още с първите думи взе да се интересува от семейството ми. Аз мълчах и нищо не отговарях. Стана ми ясно, че това сигурно е във връзка с доклада на чиновника на Държавна сигурност, пред когото не сдържах чувствата си. „Ех, казах си, и вие знаете, но ще ви покажа и аз на вас, душегубци". На неговите въпроси защо не отговарям нищо казах:
- Вие ме питате за семейство и деца, но се лъжете!
Как така? Нали жена ти се казва Мария? Отговорът ми беше: -Не.
- Ама как така, ето - венчан си в София в 1943 г. Всичко отрекох.
- Но нали имаш две деца - Росица и Гошко?
- Не, лъжете се.
- Какво ти става, да не си полудял, че отричаш?
- Виждате ли жена при мене? Виждате ли деца при мене? Ако бяха при мене, тогава - да, но тук няма никой.
Той взе да ме заплашва и да злорадства:
- Ти никога няма да излезеш оттук, тук ще изгниеш, никога няма да видиш децата си.
- Слушайте - казах му, - вие ми взехте жената, децата, здравето, но едно нещо не можете да ми вземете!
- Какво?
- Не можете да ми вземете вярата в Исус! Тя ми трябва, докато съм жив. Но щом умра и тя няма да ми трябва. Вярата е в сърцето ми, оттам не можете да я извадите по никакъв начин!
Безсилен пред този факт, той започна отново да ме хули и да заплашва, че няма да изляза никога от лагера. На това му отговорих:
- Има един по-силен от вас, когато Той реши, ще изляза и вие не бихте могли да ме задържите.
Марш! - само това можа да каже, нищо друго.
След време Сталин умря, лагерът беше затворен, аз излязох и ето - още съм жив и здрав. Слава на Бога за всичко!

[Чими]

РАБОТИ В СЪБОТА! ПРЕМЕСТИ КОЛИЧКАТА САМО МЕТЪР


Хубаво е, приятно е на човека, когато някой го търси, мило му е да се среща с него, но само при едно условие - това да не е милиционер от лагера - има да се потиш от неговите „любезности". И ето, точно това ми се случи в Белене. Този милиционер се казваше Илия. Когато го виждах да идва към мен, се плашех повече, отколкото цар Ахав от пророк Илия. Не сваляше огън от небето, но мен огън ме избиваше от неговата „любезност".
И моят Илия беше тих човек - все гледаше в земята, все беше замислен, нито очите си вдига към тебе, нито думите си хаби. Действаше по късата процедура. И ето, една събота пак ме насилваше да работя, но аз отказах. Червендалестото му лице стана само още по-червено и ми каза: „Тръгвай". Заведе ме на сто-двеста метра настрана, където теренът беше издълбан и образуваше нещо като фуния. „Събличай се!" Съблякох се до кръста. Последва „Не мърдай". Умен човек, брей! В този улей духаше такъв вятър, а и времето беше облачно и ветровито, та имах чувството, че съм застанал пред мощен вентилатор. Това беше един от неговите първи „специалитети. Но най-много ме изплаши това, което се случи с моите гръдни мускули. Те започнаха да треперят, та дали да стискаш зъби срещу студа, или да се чудиш и маеш на това трепкане на мускулите, което не искаше да спре. Но изглежда, че и на моя „благодетел" също му стана студено, та едно късо „Обличай се" прекъсна спектакъла. Явно обаче се бях излъгал - на моя Илия му бе дошла нова гениална идея и ето, той побърза да я осъществи.
Дойдохме пак на мястото, където би трябвало да работя, и моят човек изкомандва: „Лицева опора!". Какво да се прави, хайде да му доставя и това удоволствие. Чудя се аз какво ли ще последва? И ето, когато е добър човекът, какво ли не измисля все за твое добро. Огледа се наляво, надясно и по едно време извика: „Бръснаря!". Бръснарят дотича. „Я го острижи този така, както стои в лицева опора!". После разбрах, че докато вятърът ме духал, моят Илия видял, че косата ми е доста пораснала и да не би главата ми да не се освежи от хладния вятър, както и цялото ми тяло, бързо се погрижи да ме освободи от нея. Какво да отговориш на такова внимание? Само едно голямо „мерси". Но представлението не завърши с това за този ден. Последният номер надминаваше всичко досегашно. Заведе ме малко настрана, където имаше празна ръчна количка, накара един другар да я напълни с пръст, след това се обърна към мене и каза: „Съботянина, я бутни количката само един метър, не повече!". Гледам го аз и си казвам: „Кириле, този сигурно ти крои нещо, внимавай!". Понеже нищо не сторих, той повтори нареждането си, като добави: „Няма нищо да ти стане, ако я бутнеш един метър". Аз отказах. „Абе, бутни я!" И ми показа как. „Само един метър!". Аз все още нищо не правех. Побеснял от моето непослушание, той процеди: „Ама защо не искаш да я бутнеш? Защо? Кажи бе, защо?". „Понеже, ако я бутна един метър, после ще кажеш да я бутам цял ден". Изпсува и грабна от бригадния една летва, с която измерваха нормите на лагерниците и като започна да ме удря с нея по главата, изпочупи я. Сигурно в своята „любов" моят Илия щеше да измисли нещо още по-гениално, но тогава дотичаха
другите двама милиционери, които ни пазеха, и ме отърваха от него. Както виждате, не всичките ни милиционери бяха еднакви.

[Чими]

ВТОРАТА МИЛЯ


Разнообразието не липсваше. Ако едната събота Илия се опитваше да ме пречупи, на следващата пък се залавяха други. Беше интересно, не можех да се оплача от скука. И ето, този път пак правехме някаква дига на военните и четирима милиционери от плевенското ДС, все високи и яки мъжаги, започнаха да ме съветват тази събота да работя, за да нямаме разправии. Отговорих им, че в събота в никакъв случай не работя. Един от тях се обърна към мен и ми се озъби: „Какво си мислиш, че ще ти се молим ли?" Всичките четирима си бяха отрязали дълги, дебели върбови клони, които по това време бяха пълни с мъзга и се увиваха като въжета, а бяха и тежки. Когато те удари, прътът поляга по тялото и ударът е силен. След като ме обкръжиха от всички страни, шефът ми каза: „За последен път те питам, ще работиш ли, или не?" Отговорих: „Ако мислите, че като ме биете, ще почна да работя, лъжете се. Ако не вярвате, почвайте!". Без да чака много, този зад мен, ме удари така, че полетях като топка към другия. Започнаха да се надпреварват кой по-ловко ще ме удари. Изредиха се по няколко пъти и най-после спряха - бяха се уморили. Казах им: „Хайде, защо спирате?". Ококориха очи от учудване. Тогава повторих: „Вие не искате да разберете, че съм готов да умра за моята вяра. Ако мислите, че ще ме уплашите, лъжете се!". Един от тях ми извика: „Я се махай от очите ни, ако щеш работи!". Бързо се отдалечих от тях. За тази събота „гимнастиката" бе завършила. Правилото, което Исус бе дал: да носиш товара вместо една миля - две мили, те прави по-силен от неприятелите и ставаш победител. Хубаво е, че не бяха садисти, иначе нямаше така леко да мина.

[Чими]

ПОБОЙ ЗАРАДИ СЪБОТАТА ДО ЗАГУБА НА СЪЗНАНИЕ


Отговорникът на охраната, добруджанец, старши по чин, своего рода „умник", реши да се залови с мен и да ме оправи, след като дотогава в продължение на шест месеца другите не бяха успели с побоищата. Отначало започна да се увърта около мен, да подхвърля как като образован човек мога да се заблуждавам с такива глупости. Как той в миналото помогнал на един свой роднина да се освободи от подобни измислици. Но тъй като спокойно отбих всичките му опити, той разбра, че с тая система на „свестяване" няма да успее. Тогава обърна другия тефтер, засука ръкави и грабна тоягата. Виждайки пред себе си една корава глава, която не разбира от съвети, реши да ме изпрати по късата процедура в гробищата, та там да си почивам. Започна да ме бие от петък вечер, разбрал, че не работя след залез слънце, продължи в събота, а и в неделя, за да си отмъсти, че не е успял да ме накара да работя нито в петък, нито в събота. Петък вечер минах само с бой. Понеже на този обект нямаше карцер, спах в палатката заедно с всички. Но в събота вече бе измислил нещо и след залез слънце, след като безрезултатно опита всички начини, ме накара да цепя дърва цяла нощ. Трябваше да цепя червена суха върба с една тъпа секира. Понеже дървото беше меко, а брадвата - тъпа, тя отскачаше от него, вместо да се забие. Цепих цяла нощ до три часа сутринта. После ме накара да му приготвя печката и ме освободи да спя, а в 5 часа трябваше да се става за работа. Започваше новият работен ден. В неделя също работихме и след проверка другите отидоха да спят, а мен ме извикаха. Изведоха ме в тъмното извън бараките. Бяха шестима милиционери. Шефът също беше там и той започна да ме разпитва: „Защо не искаш да работиш?". На този въпрос толкова пъти вече бях отговарял, че в момента не намерих за необходимо да го правя отново. „ЗащО не работиш, бе?" - изкрещя той. Тогава не зная как, му казах, че съм обещал. „На кого си обещал?" Сега разбрах, че ще ме бие много, когато му отговоря, и не казах нищо. „На кого си обещал?" - и пак последваха удари. „Кажи, на кого си обещал?" Тогава отговорих: „На Исус". Когато чу това, той като че ли полудя. Рита ме, удря ме с пистолета по главата и накрая ми заповяда: „Легни!". Зачудих се защо ли иска да легна. Дотогава никога не бяха искали такова нещо от мен Бяха шестима и един фенер, сложен на тревата, ги осветяваше доста добре. Забелязах, че зад гърба си един от тях крие кол, изваден от ограда, и че острието стърчи над главата му. Разбрах, че искат да легна, за да ме бият с кола. В момента ме обзе страх, че ще туберкулирам, и отказах да легна. Тогава старшината, който беше по-нисък от мен, подскочи, хвана главата ми с ръце и в същия момент друг ме удари по гърба с кола. Това се повтори много пъти. Почувствах удари зад дясното си ухо, после зад лявото и след това не помня нищо. Изглежда са ме ударили силно по главата и съм изгубил съзнание. Когато съм припаднал, явно са ме пили, газили, докато са се наситили. Виждайки да ми тече кръв от устата, носа и ухото, уплашили се, че ше умра и повикали лекаря. Той се опитвал поразии начини да ми спре кръвта. Колко часа е траяло това, не зная, но от сведенията на лекаря, когото повикали след полунощ, излиза, че е продължило 5-7 часа. През нощта, не зная по кое време, видях, че един от милиционерите ме подпира с ръце и ме пита дали мога да разпозная палатката, в която спях. Аз посочих една, но чух, че съм сбъркал. Пътя и влизането в палатката не си спомням. По едно време някой ми каза: „Ето, тук е твоето легло, легни!". Направих усилие да легна, но почувствах такива силни болки, че се смъкнах на земята и на лакти и колене пропълзях до възглавницата.

[Чими]

НИЕ ТЕ БИЕМ ЗАРАДИ ТВОЯТА ВЯРА, А ТИ ВМЕСТО ДА СЕ ОТКАЖЕШ СЕ МОЛИШ


Дойде събота. Самичък, без проповед, без богослужение, целия черен от бой, отникъде помощ - какво да прави един християнин, ако не да се моли. И ето, коленичил съм и се моля. Но когато свърших молитвата и се изправих, забелязах, че платното на вратата се люлее и разбрах, че някой ме е наблюдавал. Не зная колко време е минало, откак отново бях коленичил (как не съм се сетил да се моля седнал, за да не бие на очи!), но изведнъж някой ме сграбчи за яката на шинела, извлече ме от палатката и ми каза: „Ние те бием за тази твоя глупава вяра, а ти вместо да се откажеш от нея, цял ден ще ми коленичиш и ще ми се молиш! Я върви в кръг, докато се върнат другите от работа". Бях без цървули, земята беше замръзнала. Два часа вървях бос по плаца.
Вечерта ме извикаха в палатката на охраната. Както стоях и ред шефа, един от милиционерите така силно ме удари по гърба с цепеница, че залитнах срещу нажежената до червено печка и само по чудо Бог ме запази да не се опра на нея и да не изгоря ръцете си. После пак ме би с нея, докато тя се скърши на две и едната половина отхвръкна. Тогава взе да ме ръга в гърдите с парчето, което му бе останало. А гърдите ми бяха още черни от предишните побоища. Каква страхотна болка изпитах! Да си бит на здраво тяло било много по-леко, отколкото по вече бито. Но слава на Бога, че Той може да утешава, да лекува и да дава сила!

[Чими]

ЗАПАЗЕН ОТ КОМАРИТЕ


Още от първата година управителят Гогов ми се заканваше, че някоя нощ ще ме остави гол „да ме изядат комарите". Минаха две години. Едно лято на острова имаше особено много комари. От тях не можехме да дишаме свободно. Влизаха навсякъде - в носа, в ушите, и ръкавите. Беше по време на жетвата. Когато една В събота отказах да жъна, Гогов нареди същата вечер да стоя съблечен до кръста сред комарите. Милиционерът, който щеше да ме пази, си беше сложил ушанка и бе вързал тюл върху нея. В ръката си имаше много клонки да се брани с тях, а аз трябваше да стоя мирно, без да мърдам. Цял живот комарите са ме яли и хапали и ако вечер в стаята ми има дари само един, не мога да заспя, докато не го убия, иначе цяла нощ ще ме яде. А ето, сега трябваше да стоя гол, без да мърдам, докато във въздуха бръмчаха безброй пълчища. Какво ли страшно мъчение ме очакваше, а може би и смърт! Но Бог, Който можа да затвори устата на лъвовете, може да направи това и с комарите. Нито един комар не ме ухапа. Страшно задушна беше тази юлска нощ, но аз чувствах около мене един тих ветрец, като че ли някой с голямо ветрило ме охлаждаше. Така стоях нрав до 2 часа през нощта. После милиционерът ми каза: „Облечи се!". Започнах да се обличам, но по едно време чух: „Обаче в събота ще работиш!". Отговорих: „Не, няма да работя!". „Тогава събличай се!" Съблякох се отново и останах прав някъде до към четири часа сутринта. Милиционерът пак ми каза: „Обличай се!". Не се облякох и продължих да стоя прав. Той скочи на крака и сърдит ми изкрещя: „Защо не се обличаш?" „Пак ще кажете, че трябва да работя в събота". „А, бе, обличай се и ми се махай от главата да не те гледам! Ако щеш работи!". Слава на Бога, че ме спаси от комарите, иначе сигурно щеше да е страшно!
За Бога нищо не е невъзможно. Мисля си за лъвовете в случая с Даниил. Дори да са били пет, десет, светлината на ангела ги е държала в респект. Все пак обаче лъвът притежава повече интелигентност от един комар. Но на тези милиарди комари и да им кажеш: „Хей, този тук няма да го хапете!", пак ще налитат облак след облак и колко ли пъти трябва да се повтаря тази команда? Виждате ли, аз не мога и да си обясня как Бог ме е спасил. Но ме спаси! И мисля, че моите другари в палатките са били изпохапани, както всяка вечер, но мен не ме ухапа нито един. Приех всичко спокойно, като че ли не беше нещо страшно. Когато милиционерът ми каза „Съблечи се!", аз се съблякох без роптание. И чудно, наистина не изпитвах страх, въпреки че вече две-три години ме заплашваха с комарите. Не мога и сега да си представя какъв ужас би било, ако ме бяха нападнали тези безбройни пълчища. Вярвам, че Бог е знаел и затова ме е избавил. Никога не забравяйте, че Той знае, вижда и всякога може да помогне, ако прецени за необходимо. Ти върши своя дял, а остави на Него Той да върши Своя! Никои не е в състояние да Му попречи.

[Чими]

КАКВО СТРАШИЛИЩЕ Е ГЛАДНИЯТ СТОМАХ!


В лагера имаше 25 православни свещеници, 40 католически, 40 ходжи мюсюлмани и 12 протестантски пастори. Нито един от тях не посмя открито да изповяда вярата си: да откаже да работи в неделя или в петък (мюсюлманите), на Великден или на Коледа, или в дните на някои светци. Само аз с Божия помощ през цялото време отказвах да работя в съботен ден и да не си позволявах да ям свинско, когато знаех, че е такова. Мюсюлманските ходжи, докато не работеха, не ядяха свинско, но когато започнаха да работят, всички ядяха и казваха, че в подобни случаи техният Коран позволявал. След много години проверих в Корана и действително, Мохамед позволявал да се яде свинско в тежки моменти. Неговият бог не може да помогне всякога и тогава сам трябва да си помагаш.
Един път гладът така ме нападна, че в момент на слабост реших да хвана една жаба и да утоля глада си. И действително, намерих една, хванах я, убих я, очистих задните й крака и я поднесох към устата си. Гледах я известно време, спомних си, че съм издържал почти четири години и въпреки глада и страданията съм останал жив, сега ли да се омърся с това парче жабешко месо? Стиснах жабешките бутчета силно в ръката си, та се счупиха костите им, хвърлих ги с всичка сила от камъните в поточето и си казах: „Ще умра, ако трябва, но няма да се омърся!". Победих страшния вик на стомаха за храна! „Мълчи, враже ненаситни! Няма да те слушам!" Ах, какво страшилище е гладният стомах! Само в лагера човек може дa го опознae напълно. Хората ядяха жабите живи. Милицията не им позволяваше да запалят огън, за да го опекат или да ги чистят. Жабите мърдат и xoрата ги ядат.

[Чими]

ЗАСТРЕЛЯЙТЕ МЕ, ЗА ДА МЕ ОСВОБОДИТЕ ОТ ВАШИЯ КОМУНИСТИЧЕСКИ РАЙ!


Веднъж островът беше наводнен от Дунава. Нямаше работа, с която да ни мъчат и за да разнообразят живота си, извикаха ме и ме насилваха за кой ли път да работя в съботен ден - деня Божи. Повикаха ме в 9 часа и ме биха, измисляйки разни начини за мъчение. Отказвах! Заведоха ме в една канцелария. Там един от биячите взе да се приближава и скоро се допря до мен. Какво ли искаше да направи? Мозъкът ми работеше трескаво. Сетих се, иска да ме удари отдолу. Приготвих коляното си и в момента, когато искаше да ми нанесе удара, неговото коляно бе посрещнато от моето. В яда си, че съм осуетил плана му, той ми удари един страшен юмрук в лицето, изгони ме навън и нареди на мъчителя ми на всяка цена да ме накара да работя. Всичко това продължи до пет часа следобед. Много пъти ме товари с дървета и ме насилваше, бутайки ме, да ги нося. Наближаваше краят на деня. Най-после натовари на гърба ми един дебел дънер от върба, изваден от реката и напоен с вода, върза ми ръцете отгоре, вдигна другия край и ме буташе да вървя. Под натиска на тежестта, искаш не искаш, трябва да вървиш. Така ме докара в района на лагера. (Досега боят ставаше в кръга на милицията). Под голямата тежест, от умората и глада (нито ял, нито пил), пък сигурно и от пясъка, аз се спънах и паднах, натиснат отгоре с върбата. Мъчителят ми се разкрещя, разпсува се, ритайки ме отдолу, Искаше да стана, без да разсъди, че в такова положение и най-силният човек на света не би могъл да стане, след като не може да използва ръцете си, за да се опре на тях. По същото време мина един сержант от милицията и като видя, че не ставам, извади пистолета си и започна да ме заплашва, че ако не стана, ще ме застреля. След като повтори и потрети тази заплаха, аз, както бях затиснат, с големи усилия някак поизвъртях главата си изпод върбата и го попитах: „Наистина ли можете да ме застреляте?". „Да" - отвърна той. „Моля ви, застреляйте ме, освободете ме от вашия комунистически рай!". Разярен, той ме ритна с ботуша си и се запъти към будката на надзирателите, която беше на входа на портала. Изкрещя на намиращите се
там надзиратели: „Глупаци такива, отвържете го по-скopo! Вижте, 3000 души гледат как го мъчите!". Отвързаха ме и трябваше да стоя там прав, докато започнат да раздават вечерята. Един от другарите, който бе гледал как ме мъчи моят инквизитор, каза: „Шемков, ние знаем, че ти няма да му отмъстиш, но само да се смени режимът, аз ще го намеря този мръсник и жив ще го одера. Аз ще му платя заради тебе".
Тези три хиляди души, които гледаха тогава издевателствата над мен, а и многото други хиляди, които са гледали подобни издевателства над мен в други случаи, не бяха случайни хора. Бяха от управляващата класа, преди комунистите да дойдат на власт. Хора, до които не можеше лесно да се стигне - министри, народни представители, полковници, генерали, висши полицаи; фабриканти или цветът интелигенцията на народа. И ето сега, събрани тук, трябваше да видят с очите си разликата на една религия от друга. Те питаха: „Защо не работи този човек в събота?". Другите им отговаряха: „Адвентистите спазват съботата като свят ден, понеже така пишело в Библията..." Проповядвах не с Библията в ръка, но със страданието си и с устояването си седем години и половина.

[Чими]

В КАРЦЕРА ПРИ МИНУС 30 ГРАДУСА


Наближаваше Новата 1958 година. Няколко дни преди Новогодишния празник, доколкото си спомням, беше последната събота от старата година. Горанов -шефът на лагера, ме повика на портала и ми заповяда да работя този съботен ден. Отказах, както бях правил пече близо 6 години. „Ще работиш!" Отговорът беше: „Няма да работя!". Този дуел на думи се повтори няколко пъти и след това той ни изкара извън лагера към работното място, което беше до самия лагер. Това не беше някаква нужна работа - само да ни мъчат на този силен студ. Вън термометърът показваше минус 20 градуса, а това означаваше, че през нощта щеше да бъде най-малко 30 под нулата. След половин час Горанов дойде на обекта, за да види дали ще работя, или не. Щом ме зърна, попита бригадния: „Работи ли съботянинът?". Преди той да отговори, аз застанах пред него и казах: „Няма защо да. го питате, аз ви заявих, че няма да работя".Обзе го силна ярост и в беса си той извика: „14 дни в карцера!"'. Казах: „Не 14, но и 114 да кажете, няма да работя. Готов съм да умра за вярата си!". „Марш!"...
Затвориха ме в карцера - помещение дълго около 8 метра, без таван. Когато вали сняг и има дори малко вятър, снегът пада вътре. Нощем през керемидите се виждат звездите. Подът - от бетон, а стените измазани с цимент. Скреж покрива всичко. Чист въздух - в изобилие.
Нямаше нито един сантиметър дърво - само бетон и лед. Чорбата я даваха също замръзнала. На Нова година вечерта дойде дежурният надзирател и ми каза: „Съблечи шинела си и ми го дай!". „Ама как?" - само успях да кажа, но той още по-натъртено повтори заповедта. Какво можех да стори, освен да го дам? Цяла нощ скачах и не заспах, за да не туберкулирам. Тази нощ ми се видя по-дълга от всички други, като че ли беше не 16, а 116 часа. На сутринта надзирателят пак мина: „Честита Нова година, г-н надзирател! Господ да ви дава здраве!" - извиках. Изгледа ме дълго, после се обърна и каза на придружаващия го: „Дай му шинела!". Това не беше първото ми влизане в карцера. Най-честият му посетител бях аз. На много места бях написал: „Бог е Цар" и различни други адвентни лозунги, но никога не бях писал молитва. Влизайки в карцера този път, аз съзнавах последствията от едно простудяване. Обзе ме страх и за да се успокоя, написах една кратка молитва в най-тъмния кът. Търсех като цар Давид Божията намеса. Страхът ме напусна, предадох се в Божиите ръце. Вечерно време събличах шинела, събувах гумените цървули, сядах, вмъквах нозете си в ръкавите на шинела, завивах се с него до кръста и лягах на бетона. Ако вашето легло не ви се вижда удобно, можете да го замените с това. По-дълго от половин час не можеше да се спи, събуждах се измръзнал и започваше дълго тичане и скачане. После отново пак лягах и така нощ след нощ, ден след ден само с тристаграмово парче хляб и замръзнала чорба. Минаха 14 дни и излязох. На самата врата на карцера срещнах мой приятел, който също бе наказан за 14 дни, но той беше много добре облечен, имаше дълъг кожух, а беше и здравеняк. Когато изтече и неговото наказание, чух, че ме търсел. Когато ме намери, дръпна ме настрана и фиксирайки ме с очи, попита: „Шемка, ти ли написа онази молитва в ъгъла?" „Защо питаш?" „Кажи, де!" „Добре - аз, защо?" „Знай, ако не беше тази молитва, щях да умра от студ, но тя ми даваше сила да се боря - и ето ме жив! Благодаря ти, че си я написал!"
В лагера между многото въдворени беше и последният министър-председател Муравиев. Близо две години след като бях лежал в карцера, лагерът беше закрит и всички бяхме освободени. Един ден д-р Георгиев (адвентист) посетил със съпругата си Ямбол и в 15-те мисионски минути разказал следното: Един ден (това било скоро след закриването на лагера), разхождайки се по улиците, срещнал Муравиев. Осведомил се за здравето му и той му отговорил, че е добре. После казал: „Знаеш ли новината?". „Коя?" Муравиев рекъл: „Ти знаеш, че бях атеист, но когато видях вашия Шемков как излезе жив и здрав след като престоя в ареста 14 дни на минус 30 градуса, повярвах, че има Бог! Сега съм вярващ."

[Чими]

„БОГАТА ХРАНА“


Друг един път пак бях в бригадата на непослушните. Нормата беше да се изкопае 10 кубика пръст, но трябваше да се слезе на дълбочина 2 м. Хляб - триста грама на ден поради наказанието. Нормата - два пъти по-голяма, а хлябът - близо два пъти по-малко. Преди ни даваха от общата храна на всички лагеристи, но този път цял месец ни сипваха от един казан по черпак солена вода, а от баката с боба ще вземат лъжица боб и с пръст ще изброят по десет зърна на всеки. Значи за да изкопаеш, натовариш и изнесеш встрани на двеста-триста метра и после да изкачиш на дигата тези десет кубика, са ти достатъчни десет бобени зърна. Имате ли представа какъв глад чувстваха тези хора? На отиване след тази „богата" храна - пак на работа (бяхме всичко петнадесет души, строени по четирима). Колегата, от първия ред видя една говежда лепешка, в която имаше зърна от царевица, които старият вол явно не бе могъл да сдъвче. Той бързо извади канчето си за храна, грабна две-три шепи от лепешката и ги сложи в него. Милиционерът, който видя това, притича и му ритна канчето с крак. Докато той отиде да си го вземе, аз използвах момента. Извадих своето, загребах колкото можах от лепешката и бързо го скрих. Милиционерът не ме видя. Когато отидохме на работния обект, където на много места в дупките имаше вода, измих лепешката и на дъното на канчето останаха доста зърна, половинки и четвъртинки. С каква наслада ги изядох, нищо че миришеха на говедо. Блажено говедо! Тежко и горко ти, ако се беше родило човек!

[Чими]

ПЕЯ, ЗА ДА СЪМ ГОТОВ ЗА БОЯ УТРЕ


Всички християни вярват, че ако някой понесе страдания за Исус Христос и за вярата, един ден ще има своята награда. И аз го знаех и вярвах това. Исус е казал на ап.Петър: „Духът е силен, но плътта е немощна". Ала ето, изведат те пред хиляди мъже, бият те, събарят те на земята и те ритат като животно. Станеш изкалян, разкървавен и носле те затворят в карцера. Духът ти е доволен, че си издържал, че не си отстъпил, но остава една тъга в душата. Тя е опасна. Ако остане в теб, или ще отслабнеш духовно и ще се откажеш от вярата си, или само от борбата си, или ще полудееш. Чувствах, че след като ме бият, трябва нещо да направя, за да съм пак бодър и весел. Ама как? Човек е създаден за щастлив живот. Щастието е негово природно, естествено състояние. Изгуби ли го, той не е в своето нормално състояние и не може дълго да издържи. Тъгата е напрежение, което убива физически и психически. И ето, Бог ми внуши, че трябва да пея. Да пея, докато душата ми се разведри, докато тъгата изветрее от нея. Да пееш, когато си бит, не е леко. Лесно се плаче, но плачът увеличава тъгата, а не я намалява. И започвах да пея. Първите 3-4 песни пея и плача, след това полека-лека плачът изчезва, гласът се усилва и вече към 10-тата песен можех да запея някоя по-весела мелодия и след това обикновено лягах да спя. Комунистите имаха разработени начини да упражняват натиск над волята и духа на хората, за да капитулират. И обикновено един два часа след побоя ще дойдат да видят как той се е отразил на човека. Чудеха се, когато ме намираха заспал.
- Как можеш да спиш?
- Защо да не спя?
- Та нали преди малко те бихме, как можеш да спиш?
И тогава имах един и същи отговор:
- А, аз трябва да съм готов за утре.
Често пъти ме биеха по два-три пъти на седмица. А всяка събота трябваше да съм готов за нещо по-особено - бой, карцер и разправии. Но най-тежко беше очакването. Боят е изтезание над тялото, а очакването е изтезание на нервите.

[Чими]

В ТИНЕСТИЯ КАРЦЕР


На острова имаше голяма зеленчукова градина и един ден ни прехвърлиха от втори обект на трети (или първи - не съм сигурен). Имаше и големи площи, засети с жито, които трябваше да се жънат. На този обект началстваше един подпоручик от милицията, който се заяде здравата с мен. Обикновено обикаляха с коне. Ще ни изкарат на работа, особено по жетва и ето, около единайсет часа ще пристигнат трима или четирима и още с идването си ще попитат бригадния: „Съботянинът работи ли?" Когато това се случваше в събота, аз обикновено бях наблизо и сам отговарях: „Не". След псувни ще почнат да ме гонят с конете си да работя. Обикновено един но един засилваха коня си срещу мене с вик: „Вземай сърпа и започвай да жънеш!". Един засили коня към мене, после вторият, третия! и четвъртият. Но чудно, нито един път конят не ме блъсна или сгази, въпреки че стоях на място. Когато виждаха, че не бягам и не се плаша, нито вземам сърпа да жъна, грабваха прътове или дървета и започваха да ме бият. На няколко пъти ги оставих известно време да ме бият, а после издигах гласа си (а той беше силен), та всички да го чуят. Често пъти близо хиляда души бяха на работа: „Защо не спазвате Конституцията на България? В нея е гарантирано правото на всички граждани от всички вероизповедания свободно да изповядват своята религия".
Моите приятели се питаха: „Какво ще стане с Шемков?" Новите лагеристи, виждайки как ме мъчат, казваха: „Ей сега ще започне да работи". „Шемков ли? - отговаряха старите - никога - в събота " Всички спираха работа и гледаха какво ще стане. Докато не започнех да говоря, те ме принуждаваха с бой да взема сърпа и да жъна, но щом се чуеше гласът ми, забравяха за жътвата и започваха да ме гонят. Страхуваха се да не би тези 1000 души, всеки със сърп в ръката, да кажат: „Докога, бе, ще ни мъчите?". И с един „юруш" да пометат малкото милиционери. В обекта вече ме очакваше биячът и след „обработката" ме затваряше в карцера. Този летен карцер беше най-лошият. Бе ниско помещение, издълбано под насипа. Когато влезеш вътре, те удря миризма на речна тиня. С всяка крачка краката ти все по-дълбоко затъват в тинята. Там трябваше да прекарам съботата, неделята, понеделника, вторника, срядата и чак в четвъртък по пладне ме изкарваха. А другата събота се повтаряше същото. Тук и чам в калта имаше парчета тухли, донесени от по-раншните наказани, но това не беше нищо. Трябваше човек да легне направо в тинята. Ако не е умен и легне по гръб, туберкулозата му е готова. Аз винаги лягах по очи с ръце на гърдите. А заспиш ли, събуждаш се само след половин час като пиян от миризмата. И ето, това „излез-влез" ми дотегна. Реших повече да не излизам. Ще искам да умра вътре. Надзирателят идва в четвъртък да ме освободи. „Излизай!" Аз излязох, но застанах пред един друг по-малък от този и по-сух карцер. Надзирателят ми казва: „Заминавай!"'. Аз обаче все стоях, без да помръдвам. „Заминавай!" - викна той сърдито. „Няма да заминавам - казах, - дотегна ми това „излез-влез", искам да умра вътре, да се освободите и вие от мене. и аз от вас". Той кипна и когато се засили да ме удари (а това беше една грамада от кости и мускули - от мен нямаше да остане нищо), само отскочих встрани и избягах в бараката. Същия ден вечерта на съвета този надзирател докладвал: „Шемков не се страхува от карцера и не иска да излезе. Казва, че иска там да си умре". След съвета решили вече да не ме затварят в карцера, а понеже по-рано бях заявил, че няма да умра в лагера, но ще изляза, плашейки се да не би да избягам, решили да ме сложат на най-високото място на обекта. И така стана. В събота аз седя на слънце, а всички около мен работят. Чувам тук и там някой от другарите да казва: „Виж, Шемков си прави слънчеви бани, а ние работим". А някой ще му отговори „Щом му завиждаш, стани и ти адвентист и ето ти слънчева баня". Друг ще каже: „Ама преди слънчевата е кървавата - това е лошото". Колко е добър Бог! Колко дни дишах нечистите и влажни изпарения на тинята и ето, Той промисли за мен време за възстановяване слънце и почивка. Слава да Му бъде!