Пейте с радост

[Чими]

ПЕЙТЕ С РАДОСТ
Анита Дж. Строун де Оджеда,
сп. "Министри"

Повечето критики срещу “съвременната” музика попадат в една от трите категории:
(1) по-голямата част от съвременната християнска музика съчетава танцова, джаз или рок музика с християнски текст;
(2) отнася се повече до нашите чувства и следователно не може да идва от Бог;
(3) повече забавлява, отколкото да извисява.

Да се обърнем към Библията
Какво казва тя за музиката и за формата на богослужението?

Внимателният й прочит показва, че сред общностите от онова време музиката е била голяма част от ежедневния живот. Била е използвана, за да се празнува Божията благост, победи в битки, сватби и коронации. Била е използвана в богослуженията и в ежедневието. Била е използвана във време на радост, но също така и при траур. Хората на Свещеното писание са били обградени от музика така както и ние днес. Псалмите са може би най-великият пример за това как музиката е била част от живота.
Новият завет също призовава църквата да служи “с псалми, химни и духовни песни, като пеете и възпявате Господа в сърцето си” (Еф. 3:16), но не им дава указания как да пеят или какво е приемливо в пеенето.

Също както и ние, те са имали избор как да използват своите гласове и музикални инструменти. Такива инструменти са били често използвани при хваления на Бог. Библията споменава тъпанчета, струнни инструменти, тръби, арфи, кимвали, лири, псалтири. Околните на Израел култури са използвали същите, както и други видове инструменти.
Най използваният струнен инструмент в Библията е лирата (вид древна арфа) и близки до нея. Арфата, спомената в 1 Царе 16:23, е била всъщност “кинор”, вид лира, национален инструмент на древните евреи. Лирата е била асоциирана често с любовни песни, аматьорски музиканти и партита; баганната (друг вид лира) била използвана от богатите. Няма данни някой от тези инструменти да е бил специално богослужебен.

1 Летописи 13:8 ни казва, че Давид и целият Израел са танцували пред Господа “с всичката си сила”. Те са пеели и акомпаниментът на песните им е бил осъществяван от най-различни музикални инструменти. Забележете, че те играят, пеят и свирят “с всичката си сила”. Когато правя нещо “с всичката си сила”, аз съм физически и мисловно съсредоточен в това, което правя. Ако кракът ми тропа или ръцете ми пляскат по време на песента, аз пея “с всичката си сила”. Целият съм включен в това. Ако Давид пишеше днес, дали нямаше да каже:
“Хвалете Го с барабани и пляскане; хвалете Го с китари, банджо и синтезатори; хвалете Го с високозвучни барабани; хвалете Го с електрически китари” (виж Псалм 150:3-5)? Като се има предвид контекста, не би било за учудване.
Начинът, по който днес хвалим Бога с музика, също е важен. Псалм 126:2 ни уверява, че “устата ни могат да бъдат изпълнени със смях и езикът ни с прослава на Бога” едновременно и чрез песни. Поклонението на Всемогъщия не изисква издължено сериозно лице и бавен ритъм. Библията ни казва, че музиката е била понякога силна, придружена от обикновени инструменти, и че действието на хваление е по-важно от метода, който се използва.

Музиката - пренебрегвана в историята

Дискусията относно “добра” и “лоша” музика ни връща към античността. Гръцките философи са виждали етичната и педагогическа стойност на музиката. Класическото обучение е включвало атлетика и музика (тяло и дух). Един автор обобщава това, което Аристотел мисли за музиката: “Ако някой слуша лош вид музика, ще стане лош вид личност; но напротив, ако слуша правилен вид музика, ще има склоност да стане правилен вид личност.” Историята показва, че християнските автори на песни са заемали елементи от светската музика.

С развитието на науката за музиката е нараствал и конфликтът между новите техники и организираната религия. Ранната християнска църква също се е борила с проблема за музиката, както и ние днес. Стараели са се да се отделят от езическите философии, като в същото време са се опитвали да спазват съвета на апостол Павел да използват музика в богослуженията си. Първата “църковна музика” се е развила през първите четири века сл. Хр. Грегорианското песнопение, както е наричано, не е било съпровождано от инструменти и е било чиста мелодия. Неговото развитие е повлияно от традициите на юдейската синагога, както и от присъствието на гръцкото общество.
С времето е било реформирано, защото е трябвало да се върви в крак с развитието на музиката. Въпреки че в началото на християнската ера музикалните инструменти са били използвани, все пак не са били твърде популярни.

Джером (420 г. сл. Хр.) пише, че християнската девица дори не трябва да знае какво е лирата или флейтата и как се използват. Подобни позиции на християнски лидери може би са накарали християните да разграничат своята музика от популярните гръцки и римски театрални пиеси и от употребата на музикалните инструменти в тях. Всяко ново музикално откритие, което е било правено и пускано в употреба, е срещало съответната съпротива в организираната религия. Папа Йоан ХХII през XIV в. забранява употребата на светски мелодии. Дори решава да премахне напълно хармонията. През първите 10 века от християнската история само професионални хорове или певци изпълняват църковна музика. Всичко това се променя, когато Мартин Лутер публикува първия протестантски сборник с химни през 1524 г.

Лутер и музиката

Като добър свирач на лютня и флейта, Лутер се е наслаждавал на музиката на съвременни композитори като Жоскин де Пре. Писал е поне два типа музика: химни и мотети - тип църковни хорали, повлияни от ритмичните схеми на неговото време. И за двата типа музика той е вдъхновен от старите народни религиозни и светски мелодии. Някои от песните, публикувани през 1552 в т.нар. Женевски псалтир, вземат своите мелодии от стари френски и от популярни светски песни.
Интересното е, че Лутеровите съвременници не намират неговите 95 тезиса за по-смущаващи от въвеждането на общоцърковното пеене. “Неговите врагове декларират, че Лутер е унищожил повече души чрез своите химни, отколкото чрез писанията или речите си.”

Промени в музикалното одобрение

Й. С. Бах, един от най-великите композитори на всички времена, е използвал новите техники, развити в светската музика, за да напише някои от най-великите си религиозни произведения, познати в историята. Неговите съвременници, най-вече работодателите му, са се възмущавали от ярката му индивидуалност. Според един от неговите биографи Бах е “свирил всякаква музика, която му подхожда, импровизирайки, променяйки, жонглирайки с нейните ноти и мелодии, сякаш няма строги правила за следване на благоприличната и “нормална” църковна музика.” С развитието на музиката, нещата, които някога са изглеждали шокиращи, са ставали приемлива норма в църковните служби.
Химните, каквито ги познаваме днес, са сравнително скорошна иновация в музиката. Те съществуват едва от XVI век. От времето на ранните заселници в Америка химните и сборниците с химни са широко възприети, въпреки, че нашият съвременен сборник с християнски песни би бил доста шокиращ за колониалните американци. Те са имали навика да запаметяват 8 до 10 свещени мелодии и да пеят различни псалми и стихове с всяка една от тях. През XIX в. в духовния репертоар са били възприети повече мелодии и стихове и популярността на сборниците с химни е нараснала.
Адвентистите са заемали от светската музика. Джеймс Р. Никс казва, че е била нормална практика за текстописците да нагаждат своите думи към популярни мелодии, така че църквите в цяла Америка да пеят едни и същи думи с една и съща мелодия. Някои от използваните светски мелодии са били сред най-популярните за времето си. Много от мелодиите в нашите съвременни църковни сборници с песни са взети от народни песни, от опери или други светски източници.

Съвременният ритъм - нещо лошо?

Има ли нещо лошо в ритъма на съвременната музика? Всяка музика има ритъм, който се състои от акцент и размер. От своя страна ритъмът е един от елементите на музиката. Дори грегорианските песнопения - най-ранната “приемлива църковна музика” - са имали ритъм. Вярно е, че той може да бъде използван, за да влияе на емоциите. Но за да “предизвика нашето чувствено естество”, думите на песента би трябвало да внушават нещо плътско. Историята показва, че има традиция в заемането от светското, за да бъде сърцето обърнато към святото и мисълта да се издигне към духовната реалност. Според Пърси Шолс, “ако музиката в църквата е добра, искрена и подходяща за изразяване на думите и мислите, с които е свързана, асоциацията на мястото и времето, ще я превърне в църковна”.

Това, което трябва да бъде поставено под въпрос, са нашите мотиви за слушане и пеене - не мелодията, ритъмът или инструментите. Дали слушаме и пеем за прослава на Бог, или сме насочени към себе си? Много отдавна, още през IV в., съборът в Картаген дава смислен съвет, от който се нуждаем и днес: “Стреми се това, което пееш с устни, да го вярваш със сърцето си и това, което вярваш със сърцето си, да го изразяваш в живота си”.

в-к Християнска мисъл бр.10 година 2010