Автентични по благодат

[Чими]

Автентични по благодат
Иван Мирчев


Предполагам, че и вие като мен обичате истинските неща. Ако става въпрос за дрехи – не просто да носят логото и надписа на марката, но наистина да са произведени от същата фирма и да имат същото качество. Така е и с всичко останало. Мразя стоки ментета и не купувам такива, макар че са по-евтини.

Има нещо, което ми е още по-трудно да понеса – фалшивите хора и фалшивата атмосфера. Попадаш в социална среда, в която хората се усмихват, любезни са, пожелават си хубави неща, държат се прилично, но всъщност усещаш, че всичко това е фалшиво. Това е неприятно като евтини шоколадови бонбони в лъскава и скъпа опаковка. Най-отблъскващо е, когато попаднеш в изкуствена, престорена християнска среда. Хората носят табели: „милостив“, „посветен“, „искрен“, „щастлив“, „доверяващ се“, „верен“, „ревностен“, „жертвоготовен“, „любящ“, „служещ“ и дори „автентичен“. Обаче не ти трябва много време, за да разбереш, че това са само етикети.

Темата за автентичността е една от най-популярните в християнските среди, може би защото лицемерието там е един от най-разпространените пороци.

Преживяването на Божията благодат създава една култура на автентичност, в която хората не се опитват да се представят за нещо, което не са. Защо?
Благодатта обезсмисля всяка човешка заслуга и хвалба

Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от сами нас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да се не похвали никой. (Ефесяни 2:8-9)

В културата на благодат и най-заслужилият и най-незаслужилият са равни, защото пред Бог заслугите не вървят. Може да си най-великият евангелизатор на света и стотици хиляди да са повярвали чрез теб. Може да си най-всеотдайният филантроп. Това не ти дава никакво предимство.

И тъй, къде остава хвалбата? Изключена е. Чрез какъв закон? чрез закона на делата ли? Не, но чрез закона на вярата. (Римляни 3:27)

Единственото, което има значение е вярата. И най-заслужилият и най-незаслужилият в културата на благодат са равни пред Бог. И това по един невероятен начин ни освобождава от преструвките и лицемерието.

В законническата култура лицемерието процъфтява, защото там духовността и достойнството на хората се оценява според техните постижения, според онова, което правят или според степента на тяхното религиозно посвещение. В законническата култура, ако искаш да бъдеш уважаван, хората трябва да знаят, че си човек на молитвата, благотворителността, служенето (Матей 6:1, 2, 5). От време на време трябва да публикуваш на профила си на фейсбук „набожни“ послания и даже записани твои молитви. Хората трябва да те виждат, че си духовен. Всъщност е важно това, което „се вижда“ отстрани, а не това, което всъщност си (Внимавайте да не вършите делата на правдата си пред човеците, за да ви виждат … Матей 6:1). Семейството ти трябва да е за пример. И най-добре е да повтаряш непрекъснато колко си благословен с него и как никога, ама никога не се карате с брачния си партньор.

В законническата култура лицемерието е неизбежно, защото за да запазиш достойнството си пред самия себе си, ти си принуден да се превърнеш в лицемер и пред себе си, и пред Бог. Когато не си съвършен, а смяташ, че Бог те приема само когато си безгрешен, тогава ти си принуден да се преструваш.

Но вършат всичките си дела, за да ги виждат хората …

… Горко вам книжници и фарисеи, лицемери! Защото приличате на варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и с всякаква нечистота. Също така и вие отвън се виждате на човеците праведни, но отвътре сте пълни с лицемерие и беззаконие. (Матей 23:5, 27, 28)

Виждали ли сте каква е реакцията в една фалшива религиозна среда, когато някой се опита да бъде автентичен и да признае проблемите си. Какво се случва, когато някой се осмели да сподели: Имам проблеми с гнева, или с марихуаната, или с порнографията. Или някой каже, че има проблеми с брачния си партньор и връзката им е пред разпад. Знаете ли какво се случва?

В най-добрият случай неловко мълчание или пък назидателен коментар от типа: „Ти май не се молиш напоследък. Наблегни на връзката си с Бог!“, придружен със загриженото уверение, че ще се молят за теб. В една законническа среда ти не можеш да имаш проблеми, ти трябва да си съвършен, иначе не можеш да оцелееш. Ако искаш да си приет, ако искаш да съществуваш, ти трябва да си или съвършен, или лицемер.

Обратното – там, където се преживява благодатта има автентичност. Там не е проблем да си несъвършен и грешник. Там няма претенции, преструвки, защото знаеш, че всеки е такъв и разчита на Божията благодат, а не на своите дела. Дори да си най-съвършения и най-светият човек на земята, ти знаеш, че както всички останали имаш нужда от цялата (не от малко или много, а от цялата) Божия благодат.

Невероятно е да се освободиш от огромният товар на фалша и лицемерието. Става ти леко и спокойно. Вече можеш да бъдеш себе си. В среда, в която заслугите не важат, хората стават истински.
По-важно е да си искрен, отколкото да си духовен

Да, правилно прочете. И сигурно си скандализиран. Знам, че могат да се изтъкнат хиляди възражения за това как има много хора, които са искрени в безбожието си, в мръсотията си, в разврата си. Значи ли това, че е по-важно да си искрен, отколкото духовен? Да! По-важно е да си искрен независимо какво правиш и мислиш, отколкото да си духовен без да си искрен. Всъщност не е възможно да си духовен, ако не си искрен. Преди да иска каквото и да е от нас, Бог иска да сме искрени:

Ето, понеже желаеш искреност вътре в човека, научи ме мъдрост в скришното на сърцето ми. (Псалм 51:6)

Как изобщо човек може да бъде духовен, да има връзка с Бог, ако не е искрен, автентичен в отношенията си с Него?

Сърце чисто сътвори в мене, Боже. И дух постоянен обновявай вътре в мене… (ст. 10)

Жертви на Бога са дух съкрушен; Сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш. (ст. 17)

Нека да помислим какво означава да сме искрени с Бог. Аз самият съм се улавял не веднъж, че съм неискрен с Него. След някой грях се „опитвам“ да скърбя и дълбоко да се покая, да съжалявам. И Му го казвам. Само че, не винаги ми се получава – да съм дълбоко съкрушен. Да, понякога просто не се чувствам толкова засрамен, колкото трябва. Какво да правя тогава? Ами как какво – започвам да симулирам скръб: „Оооо, много съжалявам, че те оскърбих, Боже! Прости ми! Аз съм ужасен!“ Да, случвало се е и картината е била комична. Просто защото не съм чувствал това, което съм казвал.

Знаете ли на какво ме учи Божията благодат в такива случаи? Просто да бъда искрен и да кажа: „Господи, нещо ужасно се случва с мен. Върша грях и го приемам като нещо нормално. Нещо не мога да скърбя толкова, колкото би трябвало. Даже ако трябва да съм напълно честен, трябва да призная, че дълбоко в мен ми харесва да си го върша. Знам, че това е ужасно и се плаша. Но това е истината. Моля те, помогни ми да се променя!“ И едва след като съм искрен с Бог за чувствата и преживяванията си, идва дълбокото осъзнаване на греха и истинското покаяние.

Да, по-важно е да сме искрени, отколкото да се преструваме на духовни, защото опитите да станем по-духовни не могат с нищо да променят сърцата ни. Само искреността ни може да отвори възможност за Бог да действа и да ни променя. Но за това можем да имаме сила едва ако сме преживели Божията благодат. Защото тя ни уверява, че Бог знае сърцата ни и въпреки това ни приема, изцелява и променя.

Бог желае, обича искреността в сърцето, така чеотвори сърцето си и не се преструвай:

Ако си похотлив – имаш основание да се срамуваш, но просто го признай пред Бог!

Ако си алчен – не го крий, нито се опитвай да измислиш извинения за алчността си!

Ако се съмняваш в Божията любов – изповядай съмненията си!

Ако си завистлив интригант – Бог го знае, просто Му го сподели!

Ако обичаш повече удоволствията, отколкото духовните неща – просто бъди честен!

Ако си арогантен егоист – не се прави, че служиш на хората, признай пред Бог, че всичко, което правиш „за Него“ и „за църквата“ е само, за да получиш овации!

Много е тъжно, че в някои християнски общности християните се учат на фалш. Те виждат фалшиви лидери, които никога не признават слабостите си. Фалшиви родители, които са "идеални" и очакват от децата си да са такива. Те остават с впечатлението, че Бог ще бъде скандализиран и разгневен, ако бъдат напълно искрени с Него за мръсотията, която е в сърцата им. И предпочитат да варосват външността си, вместо да разкрият душите си пред Него.
Пред хората е още по-трудно

Определено пред Бог е по-възможно да постигнем някаква степен на автентичност, но възможно ли да сме истински пред хората? Мисля си, че ако на всеки християнин е трудно да бъде искрен с хората около себе си и да не се прави на това, което всъщност не е, то на духовните лидери е най-трудно. И точно поради тази причина сред тях изкушението от лицемерие е най-голямо.

Ако си духовен лидер на някакво ниво (а почти всеки има някакво лидерско влияние над хората около себе си, дори да е само над приятелите или над децата в семейството), ти не искаш в никакъв случай другите да разберат за твоите слабости. Това е страшно. Какво влияние ще имаш над тези хора? Ако ти не си смирен, как ще учиш тези хора на смирение? Ако не си бил честен, как ще ги възпитаваш в честност? Ако си проявил завист, или омраза, как ще проповядваш любов? Предполагам, че много добре разбираш за какво става въпрос.

Е, кой е съвършен? Никой. Тогава пред теб стои изборът да се правиш на съвършен и да водиш другите, спокоен, че те не знаят за твоите слабости (а мога да те уверя, че те са се досетили отдавна за много от тях), или да приемеш неудобството да си искрен и да „намалиш“ влиянието на своето лидерство. Но всъщност трябва да си наясно, че това, че не си съвършен не намалява твоето влияние. Прави го истинско.

В една култура на благодат лидерите имат право да бъдат хора и да проявяват слабости. Когато са искрени, това им дава авторитет и сила, които идват не от имиджа им на духовни водачи, а от Бог. Е, какво ще стане, ако хората разберат за твоите несъвършенства? Ще ти кажа. Ще паднат маски, които дълго време си носил, и ще започнеш да изграждаш една истинска, автентична духовна среда около себе си. И още нещо – ще си спечелил един последовател – мен.

В посланието на Яков 5:16, авторът дава следният съвет за изцелението:

И тъй, изповядайте един на друг греховете си, и молете се един за друг, за да оздравеете. Голяма сила има усърдната молитва на праведния.


Болезнено е, да изповядаш греховете си пред други хора. Болезнено и опасно е да се разкриеш. Но това е пътят към изцелението. И то не само към физическото, на първо място това е пътят на духовното изцеление.

Може би ти харесва да си в среда, в която всичко е стерилно, идеални семейства, деца за пример, перфектни християни, любезни и благородни, които не завиждат, щедри са и са винаги благодарни на Бог. И аз си мечтая за такава църква и години наред съм се опитвал да я изградя. На пръв поглед е по-добре да живееш в една такава стерилна духовна среда, в която всичко изглежда идеално, отколкото в среда на автентичност и искреност, където може да разбереш не много приятни неща за другите, а и те за теб. Но колкото повече разбирам и преживявам Божията благодат, разбирам, че по-безопасна за нашата духовност, а и по-комфортна е средата на автентичност и искреност. Само в нея Бог може истински да действа и да променя. Само в нея човек може реално да израства духовно.

http://blagodat-bg.net/articles/view/7

[iola]

Чудесна проповед!
Чудех се ,ако я сложа и в един друг форум дали един специален човек няма да припадне като я види ! Понеже зная особените му чувства към брат Мирчев ....

[Чими]

Не се чуди, това е един от най-големите проблеми на съвременното християнство.